Животът на дрозофилата

 

 

 

В науката, в живота, пък явно и в политиката, е била много важна дрозофилата или винената мушица. Краткият й живот и приликата на генотипа й с човека я правят идеална за лабораторни изследвания.

В България, пред очите ни бе проведен един лабораторен експеримент с една мушица, посадена в хранителната среда на днешната наша каца с политическо джибри. Мушицата Бареков.

Политиката, дори, в своята днешна българска (пер)версия не може да заобиколи законите на генетиката и биологията.

Плодовата мушица, наричана още винена мушица (Drosophila melanogaster) е един от класическите моделни организми (обекти на изследване) в генетиката. Тази много дребна муха е позната на всеки, който се е доближавал до съд с джибри, до развалящи се плодове, или просто е оставял на масата в кухнята си грозде за 2-3 дни. Този вид, а също и няколко други близки до него видове (Drosophila pseudoobscura, Drosophila simulans и др.) са изключително удобни за генетични изследвания, защото първо, много лесно се размножават в лабораторни условия, второ, имат кратък жизнен цикъл, поради което за късо време могат да се проследят много поколения, трето, имат малко на брой, но едри хромозоми, които са удобни за наблюдение и пр. Пръв Томас Хънт Морган забелязва тези предимства на плодовата мушица и я използва като обект на научните си изследвания, в резултат на които открива значението на хромозомите като носители на наследствената информация. Той и сътрудниците му откриват също скаченото наследяване, наследяването, свързано с пола и това дава основание на Морган да формулира теорията за линейното разположение на гените в хромозомите, публикувана в книгата му Mechanism of Mendelian Heredity (1915).(уикипедия)

Днес винената мушица Бареков (из)дава последни сигнали за края на генетичния експеримент, започнал сякаш вчера.

Когато Бареков (в ролята на праведен “предник”) реве (оплаква се енергично) от “задниците”, който той е подбрал (лично?) и събирал (като колекционер на нецензурирани от морал лица) от “нищото”, той от кой всъщност се отрича? Кой разсиновява днес? Та нима той не краде депутати, както правеха (и правят) неговите батковци и какички в Българската политика?

Той чий ученик бе? Нима той не купува гласове, не въртя скари, не вдига от лежанка 140 килограма (гол и накичен с мускули)? Мина успешно по целия въпросник, взе си изпита с успех “много добър” – по всички канони на “политическото” по земите ни.

Днес спасителят търси спасение заради пропиляната руска инвестиция, чийто проект той бе и е.

Само за миг се замислете за езика, който ни заобикаля, описващ мислите на “говорещите глави”. Думите, изцяло невинни, се оказват ужасяващо просто описващи диагнозата на разпада ни.

Продължавам да търся отговора за себе си как Българите бяха докарани така систематично до състоянието “елитът” (дума без смисъл) да “излъчи” (изпъчи) подобна посредствена фигура, да го “надари” с роля, през законни избори?

А този посредствен слуга да обслужва медийно и успешно колегите батковци и каки, по “най-гледаната национална телевизия” почти десетилетие.

Бареков от Брюксел: Господа, Вашата съдба и Вашият избор вече са във Ваши ръце. Отивате ли в неделя на заплата при олигархията, където като център предници или задници ще служите само за придатък без право на воля на управляващите или Вие, г-н Танчев и сие, ще приемете предизвикателството и поканата да застанете като достойни мъже очи в очи с тази партия, която Ви приюти, повярва и Ви направи депутати? (офф)

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>