За прилежността

 

 

 

Най-много страдания и злочестини на света и на всеки от нас е донесъл пътят към признанието пред нас, самите, че не сме уникални и безсмъртни. Тленността и еднаквостта ни с другите са сякаш убиващи ни дори само да се сетим за тях.

Най-ужасяващо и най-трудното на тая земя е да си признаем, че чуждият опит е урок, който не е нужно да преговаряме през страданията му, когато ни се привижда само нам най-хитрия и кратък път към успеха. Или да следваме примера, когато той е помагащ и подкрепящ ни, в моментите когато трудностите се борят да ни откажат от начинанията ни.

Сякаш целият път на човека до днес, въпреки огромните натрупвания на култура, опит, примери и тяхната всеобща споделеност е една вечна битка с горчивината на простото откритие – истинските, трайните неща в живота на всички са ставали когато е имало много труд, пот и сълзи. Възможните прилагателни само замрежват мислите с мъглата на емоциите и самоизмамите.

Човекът не иска да се поти, да плаче и да се труди – анонимно, тихо и без награди.

И в “награда” на тези нежелания – получава уроците на изживяванията, емоциите на страданието, което е всъщност поправителния към откриването на откритото от предишните поколения, цивилизации, народи.

Битката ни да прозрем, че не сме богове, че ние не сме Господа, е измамна, безславна в края си и явно вечно изучавана от хората. Накрая не Господ побеждава, а ние губим от слабостта си и от безсилието на илюзиите.

Трудността да разберем, че животът е път, маратон, дълго ходене към бъдещето е ужасяваща с неяснотата на вечно търсената мимолетна и днешна награда.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>