Събуждането на историята

 

 

 

 

Днес се навършва една година от разстрела на протеста на Украинците на Майдан – снимките от оня ден, който сякаш бе толкова отдавна и едновременно сякаш от вчера, само ни казват, че ние сме живи в дните на най-големите световни промени след края на Втората Световна Война.

Живи, вероятно и мислещи за себе си и съдбата на България, разбирайки повече от всякога истината за “братска” Русия, нашият двоен освободител, както твърди официалната ни днес история.

Оттогава до днес, светът заживя с пълното усещане за живот на ръба на истинската Трета Световна, за която много аналитици говорят, че тече днес, наричана от Русия “хибридна”, а изживявана от света като постоянен допир до кървавите новини от Украйна и в търсена на баланс на ръба на войната. Ако попитаме мнозинството от Украинците – Украйна е във война с Русия. Украйна загуби Крим, след братската славянска помощ на “зелените човечета”, които светът дори не разпозна като измама. След това започна драмата в Източна Украйна, продължаваща и днес. “Зелените човечета” станаха “опълченци”, отново подкрепяни “невидимо” от Русия. И през цялата година в Украйна се лееше кръв. Умираха невинни, умираха Украински патриоти, пожелали да опазят земята си от руската агресия. Светът мъчително “проумяваше” ставащото, очаквайки чудото на миролюбието на агресора.

От тогава, 20.2.2014, до днес светът и новините му бяха засипани, смазани от пороя от събития, възторг и покруса на битката на Украинците да си вземат държавата обратно. Едва сега, година по-късно започват да се появяват факти, разкриващи истинските убийци на протестиращите. Остават все още ненаказани истинските физически убийци на хората на Майдана. Украйна мъчително напуска своето съветско минало и окопалите се сред украинските институции огромен брой не-украинци – хора, живеещи в Украйна, но рушащи всяка крачка на Украинското бягство от лагера на съседите – славяни.

От онзи 20.2.2014 до днес светът не е същият. За тези 12 месеца светът успя да научи до някъде повече за себе си, за политиците си, за хората си отколкото за годините от края на Берлинската стена.

Именно в тези 12 месеца се сриваха публични образи (имиджи), падаха маски, светваха невидими симпатии, невидими до сега импулси на историята събудиха уж самодоволни народи.

Без изключение, политиците на света заживяха в сценарии, които не са дори пожелавали в най-лошите пожелания към своите врагове.

Пътят към мъчителните, замитани преди, прозрения към това коя е Русия, кой е Путин все още не извървян. Посетите по цял свят, през бизнес и “идеологически” зависимости, продължават да разказват за учудващи (до скоро) връзки.

Изненаданият от станалото се оказа Западът. Идващите със закъснение почти една година изненаданост, учуденост, прозрения и откровеност извън традиционната дипломатична словесност само ни показват колко е трудно да се учат историческите уроци от всички.

Този тектоничен процес на световна промяна обещава края на една голяма световна илюзия за спрялото, унило, омърлушено историческо време и “за края на историята”.

До днес, 20.2.2015, ние и светът се намираме някъде по пътя към новата световна картина, в която лицата от световните новини не са усмихнати. . Вероятно и най-добрите, най-доблестните политически футуролози не са способни на друго освен да допускат, да разсъждават, но не и да предвиждат нещо сигурно и категорично. Всички масови медии запълват този вакуум с предвиждания на врачки, астролози и гадатели. Сериозните медии чертаят краткосрочни прогнози и догадки.

За кой ли пък светът научава, че GPS координати в историята няма. Там има процеси, взаимовръзки, културни, езикови и политически граници и много, много невидимост за широката публика. Именно тази невидимост “събуди” Украйна, осветявайки я с кръвта на хиляди украинци и съдбата на бежанци на други над 700.000.

В тези последни 12 месеца от животите ни, ние научаваме за големия свят и за нашия малък колко много не знаем от историята и нейните вечни, повтарящи се уроци.

Светът се събуди, той не е същият. Вероятно и ние, Българите, ще научим този факт, а дай Боже, и го разберем през края на своята доброволна провинциалност, тъй видима като безвремието, животът ни offline със света.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>