Историята не е мавзолей

 

 

 

Никога няма разберем защо държавата днес (а и вчера) не поиска да научи какво мислят за Левски, Раковски, Ботев всъщност Българите. Във възможното, неслучило се и тъжно с резултатите си проучване ще стане ясно, че днес мнозинството Българи са почитащи лицата им и образите им на икони, за които знаят малко или нищо. Че преобладаващата част от младите, утрето на България, са повече левскари от колкото знаещи историята на героите си. Че образованието ни, живеещо в ледената епоха на комунизма, не пипа историята, за да не се размирише на про-руското ни минало. И настояще.

Именно заради това и днес миналото ни се почита мелодраматично, героизирано и захарно – през захарния памук на панаира на изтърканите думи.

Левски, Раковски, Ботев и много други образи от нашето минало са били много повече от разрешеното, но не разрошено наше минало.

България продължава да живее с еднотипни, безлични ритуали, отразяващи публични роли на снимащите се до паметниците и по трибуните. За съжаление, поне за сега – днес ние сме повече левскари, фенове, а не обичащи искрено и разбиращи истината за живота и делата на тези икони, които са били и хора като нас. Едва ли псуването е онова, което ни доближава до тях, но едва ли и иконизирането им е полезно за нас.

Инкриминираните и днес думи срещу Русия и ролята й в историята на тези символи на Българщината са именно причината днес да почитаме една гладка, опипана от хиляди редактори на фактите, избрани в селекция от океана на миналото ни.

Докато описаното по-горе е наше вечно съвремие, ние ще продължаваме да ходим в историята си като в мавзолей. Там миришеше на спарено, бе мрачно, имаше охрана, която пазеше восъчния Димитров (вероятно по-възрастните помнят тези епизоди от пионерството и чавдарството си).

Почитта към смъртта убиваше и убива човешките ни мисли, прави ни малки, незначителни и уплашени, а героите – далечни супер хора. И всичко това ни лишава от единствения смисъл на делата им – да ни помогнат да порастем и да престанем да бъдем деца – обгрижвани, поучавани и наказвани ако поискаме да порастем, търсейки промяна.

Историята не е мавзолей. Историята е урок – трагичен, героичен , кървав, но помагащ да растем, разбирайки я.

Инак – вечно ще останем с венците, думите на запис, прискърбните за камерите лица на преждеговорившите. И ПР – пред метафори, които са неразбрани, но наричани паметници – каквито сме и ние – на миналото, което не сме научили и не желаем да прочетем искрено дори.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>