Херувимизация

 

 

 

От вси медийни рътлинки и глогинки към нас летят послания, мъдрини, прозрения на преродили се чудодейно светци. Където и да пипнеш копчето или клавиша на новините от кранчетата се изливат “свети” думи на хора, които искат всичко, но не и промяна.

В България днес, сред световната суматоха, тече драговолно потокът на един невиждан до днес процес на херувимизация. Шлейф от думи, псевдо активности, които имат за своя скрита и единствена цел – ден да мине, друг да дойде, но да не се случват промени. Инерцията на 25 години “професионализация” на празното говорене, краденето на историческо време за промени, комбинирано с усетената от елита сладост на Европа и западното, днес се превръщат в могъща спирачка на истинските трансформации на системите, през които функционира обществото. Всяка от гилдиите, “адаптирала” се към квази-баланса на нищо случването се съпротивлява на всяка мисъл за промяна.

Разцветът на буфосинхронизма, известен ни от цирка по времето на комунизма, днес има свое продължение през лицата на стотици, хиляди буфосинхронисти – светци.

Ако някой каже, че времето на демократичния преход е минало напразно по повод интелектуално развитие на нацията, то той греши. За годините на въпросния преход политическото двуличие (част от всяка политика навсякъде), тук придоби характер на масово пускане на балони към въздуха и космоса, с малкото уточнение – флоберките на липсващата преса и медии (тея дето пукат балоните на фантазиите и лъжите) – тук ги няма.

В светът, в който заживяхме фризьорка може да обясни кратко и внятно (рус.) международното положение, правейки бърз преглед на всичко жълто, минало пред уморените й очи – в моментите когато ръцете й не са се морили с косите на клиентите.

Озовахме се в свят на професионализъм, в който всичко е допустимо, възможно, потенциално – защото политик днес е повече от свръх професия. Политик днес значи престиж. Временен, мимолетен, но престижен период в биографията на хора, които са чели вестници на заможни колеги, които са ги образовали до нивата на масовия позитивизъм, който ни владее и наднича от всеки ъгъл на “земния ни рай”. Днес “анализите” на политиците са обтекаеми като болид от Формула 1.

През две изречения можете да прочетете или чуете хумористични гледни точки, наричани позиции, които не се събират от дори елементарната формална логика. “Позициите”, масово огласени от медиите, са обтекаеми, аеродинамични, пронизващи свистящо времето, което поне за миг е тяхно. Позиции на херувими с дълга история, умеещи да говорят за грешките на “те”, другите, и започващи с мантри като “трябва”, “нужно е”, “крайно време е”, ‘необходимо е”, “да разплетем проблемите”. Днес да си популист е първа гордост (и задача от сървайвъра) на всеки политик.

При комунизма шегата бе по-проста и по-ясна – тогава си говорехме, че партийните другари подбуждаха трудещите се с “дайте да дадем, другари”. Днес тук е същото, но е опаковано с ПР стратегии, високопарни думи, мисловни заемки, които не са разбирани от възпроизвеждащите записите на купешките фрази, чути от някой екран или подготвени от услужлив ПР експерт по повод поредната комуникационна стратегия” по приобщаването на мислите на електората с мислите на буфосинхронизма.

За зло или добро – колкото и да се отхранва всенародната илюзия, че думите или скритото в тях безвремие може да спре хода му, някой ден – за всеобщо учудване – тази пост-съветска, безкрайна сякаш перестройка, ще се срути.

Тогава бентът срещу времето и промените ще се изсипят над главите и съдбите ни. А ние, наивно вярвали, в херувимизацията на говоренето и спасителната му мисия, ще се ударим по челата и ще се досетим, по болезнено, дори ужасяващо болезнено за простата истина – никой не е победил времето, което е вечна промяна, на която модерните нации са съюзници, а ние днес все още вярваме, че ще победим.

Явно, пада ни се да си научим уроците, които другите нации и народи са учили и описали преди нас, изживявайки всички епизоди и периоди на своите илюзии. И това не е новина за света.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>