На въжения мост

 

 

 

Вероятно забелязвате, все повече, как историята с първия компромис винаги има продължение, повтаряне, потретване и на финала всяко добро уж намерение се появява като птица без оперение или като карикатура на идеята и на предложителя, превърнал се в спомен на първоначалната си опереност, дори оперетност в някои по-едри случаи.

Липсата на второ мнение, в името на “единството”, “позитивното”, мъркащото и мяукащото, винаги ни завежда към оня дол в мислите, в живота, в делата, при който се появяват онези “забравени” мисли при началото, пълни с възбудата на “алтруистичния наивник”, който не обича да му се “пречкат”, защото той е магически знаещ всичко.

Сякаш тая история е вечна и винаги се повтаря и винаги е “нова”, “поучителна”, “ключова” и е винаги за последно.

После, забравили “болката”, мислите с “прозренията” и уж “направените изводи”, продължаваме напред.

Всъщност тези думи са разказът за една земя и за хората й, които то са във вечната си клопка да си задават въпроса кои са един на друг, но да не потърсят истинските корени, темелите, на които да поставят началото на моста си, който до днес е бил все въжен. Мост между цивилизациите, за които ние имаме основания и “материали” да бъде от камък. Живеем в странната (за нормалния свят) ситуация да не попитаме другия за себе си защо сме “свенливи”, “страмежливи”, “достойни” и “горди” наследници на минало, което не познаваме.

Заради което не познаваме и себе си днес.

Ветровитото място на днешна, вчерашна и утрешна България (или поне земята, която населяваме) е сякаш едно проклятие, в което вместо да се замислим това как да бъдем строители на мостове от камък и знания, ние вечно прикърпваме въжената конструкция, която се полюлява при всеки полъх на вятъра и все сме учудени от физиката на фактите.

Вероятно, неосмисленото по критичен и честен начин минало ще продължи да ни чака в своята среща със себе си, където (при наше желание и при съответното лидерство), ние ще научим с искрено учудване (какво друго да бъде), че цялото богатство и всичкия камък дето днес не ги виждаме стоят непокътнати и невидими заради доброволната ни днешна слепота.

Вероятно тогава кокилите, с които крачим, надвиквайки се със себе си и ходещи по въженото ни съоръжение на днешното ни самосмисляне ще се срутят. Тогава, потъналите в бързея на водата кокили и скъсаното на две въжено “съоръжение” ще престанат да лъжат сетивата и мислите ни на вечно оживяващи и вечно спасяващи се. От себе си и слепотата си.

Тогава, когато реката придойде, и мистичният ни мост се скъса.

А дотогава – продължаваме напред, изследвайки кога ще стигнем до точката на пречупване, която за наше потресение е част от природата на въжената ни конструкция, люлееща се между география, време и прозрения.

Инак, на пръв поглед, всичко е просто – на един полет от 2 часа от нашата земя светът на запад, светът “работи” и “функционира” по друг начин. Измамната “визуална” илюзия, че всичко е токова просто е част от обяснението за днешното дередже.

Истинският път е невидим, непонятен, странен и “отблъскващ”, защото е път в ума, в мислите, в знанието, в промяната, която е усилие и клопка за всеки пожелал да бъде “сляп”.

Очите по лицата ни са последното доказателство, че ние сме зрящи. Ние гледаме с очите, но виждаме с ума. Всичко е толкова просто, нали.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>