Касичка

 

 

 

Устройството на умовете ни и на “нещото”, наричано “популярно” наша душа силно, натрапчиво, дори “нагло” прилича на детската касичка, която ни подаряваха в едни други години когато бяхме деца – поне по снимките по Нова Година (Коледа бе нелегална). Само дето вместо монети, “заинтересованите вложители” пускат не монети в касичката, а похвали, ласкателства, обещания и илюзии.

Оттук нататък започва и вечната драма и битката на човешкото у нас. В сложната (и проста едновременно) оплетеност на възпитание, среда, прочетени книги, попито познание и способност да мислиш над себе си – едни пълнят “касичките” си до пръсване, а други, по-скромни обичат да чуят звуците само на златните “монети”, които за тях никога не са само тези от чисто злато.

Колкото и да искаме да сме уникални и да се гримираме като изключителни, ние никога не трябва да забравяме, че сме ходещи касички с минало. Колкото и да се правим на такива, каквито е пожелал светът от нас или да бягаме от ролите, в които ни поставя живота, ние не трябва никога да забравяме всъщност кои сме и за какво сме на тая земя.

Погледнато, странно, парадоксално, ние всъщност цял живот водим една единствена битка – да изтръскаме касичката от фалшивите монети, с които я пълним.

Едни успяват, други не и продължават напред.

Накрая, а той винаги идва, всички осъзнават безсмислеността на самоцелното “влогонабиране” с фалшиви монети. Пак гледайки – през тая “картинка”, мнозина вадят монетките, през енергично тръскане, за да гримират касичката си и все не успяват.

Други, тихо, невидимо, онези разбралите смисъла на живота, се борят да дават на другите, защото това е единствения смисъл на нас като творения на тая земя. Морал, ценности, теории едва ли са понятни в “дълбочината си” на мнозината, но именно те са тези хора дето са с пълните със жълтици, които не са от злато. И заради което живеем.

Казано накратко, целият наш живот е една безкрайна битка да не бъдем деца с касички, и най-накрая – да не бъдем деца, крачещи сред вечния, безкраен шпалир от подавачи на монети за “касичките” ни.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>