Партията на децата и нейните приятели

 

 

 

 

Единственият въпрос, който можем да си зададем след “безапелационната победа” на крайно лявата СИРИЗА, подкрепена за новото правителство от крайно дясната “Независими гърци” (АNEL) какво ги обединява?

Но още задавайки си го, се оказваме безсилни пред рояка негови “братя”, който ни напада. Или пък по-точният въпрос е кой ги обединява тези “крайни”? Любовта към гръцкия народ? Ценностите? Моралните? Материалните? Някакъв нов гръцки идеологически микс?

По радостните възгласи, покрай дипломатичните поздравления, става видима цяла група от вдъхновени от “края на Европа”. Както бе ясно още доста време преди предизвестената победа на Ципрас – време на осветяване настава. На визуализации на невидимото, “тънкото”, “недостижимото” за “непросветените”.

Има всякакви реакции – от отрицание, през въпроси, до крайна възбуденост с пяна на уста. Нашенското масово е “колебливост”, която само прикрива на кой стискат палци мнозина тук. И на кой – не.

И тъй като живеем във времена на постоянни проверки, на постоянни тестове кой с кого “съюзява” мислите (и делата) си, кой е бил искрен и кой – не, ние само можем да сме благодарни на гръцкия “Робин Худ” Ципрас (така бе наречен в някаква бг медия) за възможността да ни “освети” истините и най-простата от тях – “по възгласите ще ги познаете”.

Цялата история, случваща се в последните два или три дни е “благослов” за Русия и Путин. Ако някой трябва да ликува днес, то едва ли са видимите “възхитени”. Русия си преброи приятелите. След случилото се в Крим, след случая с Малайзийския самолет, след разстреляния автобус, след ежедневните доказателства за истинските причини за драмата на “хунтата” и бендеровците в Украйна, все още има “про-европейци”, които са в хора на днешни гръцки победители, “размазали” ценностите на “еврогейте”..

Явно мечтата на “новата демокрация”, родила се в Новогърция е по вкуса на всички, за които плащането на дълговете е унижение. Всъщност кой освен децата може да живее в свят без платени сметки? Има ли родител, който да си позволи да подари всички прищевки на децата си? Кой може да живее в държава, свят, в който другия до теб не си плаща за труда ти?

Има ли един държавник, който може да управлява една държава без да събира данъци? Разбира се, има и “изключения” – ако са за малко и по “оня” повод. Но това не е темата ни.

Само в свят, в който хората не уважават себе си, нямат истинско и изстрадано достойнство може да има горещ патриотизъм и сиризи. СИРИЗА е наистина партията на децата, горещо акламирана от възрастни русофили от цял свят – леви и десни, десни и леви, както дойде.

Всъщност езиковата загадка се крие в гръцката дума τράπεζα (трапеза), която преведена на български е банка. Може би този известен каламабур крие отговора за това езиково недоразумение, което се превърна в политическа реалност до срещата с новата реалност, за която днес (и засега) възбудените не искат и да чуят.

Накрая, историята ще бъде единствено благодарна на гърците, които без да искат разказаха за себе си, за детското у всеки от нас, за трапезата, която ни даваше комунизма и зрелия му сурогат, от който уж се отървахме. И за “вечната” славянско-християнска дъга, която иска да говори днес на италиански, френски и испански.

Да живее трапезата и новата й детска а(з)-сам-блея, провеждана днес в съседска Гърция! И правителството й, начело с най-младият премиер в историята на Гърция Ципрас.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>