Истинските камъни са невидими

Дойдоха (отново) времената, когато всеки от нас трябва да мисли за камъка, който в действителност носи и за цената на всяка своя стъпка. И за истинския смисъл на всичко, което правим, в делничния, уж никакъв наш ден, една от хилядите тихлички на къщите ни, които обитаваме – душите ни.Сега, във времената на войната в Украйна и краха на преоблечената “пролетарска” революция, във времената на икономическата криза и броенето на стотинките, сякаш телата ни се сещат по-често за тленността си. Краят на карнавала наближава, сред паднали маски, илюзии, погубени човешки животи и смешни, жалки “катарзиси” на борещите се да оцеляеят в битността на “богове”.Това, което днес ни заобикаля, буквално обгръща, ни напомня само едно. В живота на милионите, милиардите “анонимни” никога и сега светът не бил различен или “по-специален”. “Малкият” човек винаги е помнел своята мисия и е спазвал правилата, описани в Божите заповеди. Светът е оцелял и до днес, защото почтеността в своята невидимост го е пазила.Светът с нищо не се променил от хилядолетия. Той си е все същият. Представата ни за нас, самите, хората, само се е променяла. Подвеждащото и растящо чувство за сила, власт, дори всесилност, прикриващи добре известната ни гордост (его), ни заведе в света на правата и свободите, забравяйки задълженията ни към света, тоест към другите. Материалният свят, в който заживяхме подкупи очите, омагьоса мислите, запрати ни лъжовно в света на “безсмъртните”. И много си повярваха, че са богове, богоравни, богоизбрани. Буквално вечни пратеници на съдбата.

В клопката на описаното винаги има и “следовници”. Всеки пастир си има и стадо. Оттук – до безмъртието крачката е една. При упоритост, “верни приятели”, комбинативност – стълбицата до небесата на земното безсмъртие е построена. Дори може и церемония да се направи.

Остава само един въпрос – това “строително постижение” трайно ли е? Има ли по темата мнение и историята? Иска ли някой да прочете фактите, които се повтарят постоянно и нямат никаква, абсолютно никаква идеологическа или свързана с епохата обвързаност. От както светът е сътворен, а хората живеят в общества, човешката природа търси спасители и винаги ги намира. И си плаща, през закъснялите “прозрения” – “ама ние не го мислехме и разбирахме така”. По-комбинативните добавят – “ама никой не ни го каза”.

Вчера един приятел ми зададе ужасяващия с простота си въпрос – колко по-щастлив е онзи, който почива под огромен камък, “разказващ” за “значимостта” на погребания. Тежи ли му камъка, носи ли го, и за къде го го е понесъл?

Кой стъпва на това каменно място искрено? И колко дълго?

Камъкът ли пази паметта за хората или делата дето са оставили, които се виждат през живота на другите, анонимните (ако е бил истински значим за света) или просто е бил един от нас, “анонимните” и живее в душите на живите и обичащите го.

Остават без отговори вечните въпроси – кои сме ние хората и защо сме на тая земя? Разбираме ли, сещаме ли се тленността си и за кратката си мисия на земята, преди да ни сложат под камъка, който се вижда или е малък, в душите на тези, които са останали (все още на земята) и дишат, сещайки се за нас. Кое е по-голямо – видимото или невидимото от очите?

Останалото е прах и много суета и селфита или юсита с глупостта на суетата. Никога не съм разбирал едно – ако се напиеш с двайсет годишно уйски (вероятно има и по-старинни) по ли е добре от това да се “налюляш” с местна, родна грозданка или братска водка?

Историята, в която живеем става все повече наистина Библейска. И истинска. Хората, ние, светът се завръщат при себе си и смисъла на живота, който ни бе “избягал”.

Истинските камъни след нас са невидими. Дори и надгробните, които са видими.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>