Идилия за глупостта

 

 

 

Вероятно ние живеем в една от многото страни на земята днес, където се управлява по “правилата” на Параграф 22. Тук, сега, а като е било винаги всякъде, да управляваш страна (дори като една човешка длан) по “методиката на тепека-то”, ръчния режим, импровизирайки, все не става.

За всеобщо успокоение, не сме единствени, не сме самотни в това свое битуване в света на парадоксите, трудностите, необяснимото, загадъчното, тегобите и мъките. Има и по-зле от нас, винаги. Само си пускаш кранчето на новините и си “уреден” с “пресни” “аргументи и факти”.

Вероятно и последният в държавата, най-неучилият и най-пропадналият знае – ремонт на землянка с цел превръщането й в небостъргач, дори в къща, не може да има. А ако има визуализации – както във славните времена на Екатерина Велика, то това ще е пак “Патьомкинска реалност” – бутафорни къщи, които от разстояние късогледите виждат мечтите на поданиците и лъжите на придворните си.

Замъгляващата реалността пропаганда, малтретирането на умовете, и пеенето на химни и въздигащите миналото в култ оратории, продължават да произвеждат само хлороформ и анестезиология (нещо като демографията и археологията).

Килийно мислеща за себе си България продължава да се върти като затворник в своето само-възпяване в доморасло величие, но за съжаление на певците и изпълнителите – песните и казачоците, разхождащи се по мислите и душите на слушателите все повече заприличват на танци на вампири. Дори самодивите, “възкръсвани” ежедневно, планомерно, организирано и дълбоко уважавани от фоклористите и от народния гении в миналото, и те не помагат.

Ако в нещо можем да се борим за някаква челна позиция, в някаква (каквато и да е) класация, за да си храним “патриотизма” и “националната идентичност”, това би бил единствено уникалния, “Български” стил, нашия почерк и принос към световната класика и съкровищница на глупостта, описван като “Параграф “България”. Свят на вечното започване от нулата и вечните изненади от фактите.

Тук в републиканското царство на разбърканите причини и следствия, на загубените връзки между фактите, сред таратора и “бърканите яйца”, се води епична битка, как да се сглобят отново краставицата, киселото мляко, копъра, и яйцата и да изтичаме към другите, вероятно големи тъпаци в мислите ни, за да им се похвалим за победата, която никой не иска и да знае.

Тук всеки решава сам проблемите си, в съзнанието му е един неслучил се Айнщайн, Ленин, Ленън ли беше, няма значение, ама нали ги знаеме другите – всичко е мафия, всичко е далавера – кой да ни признае нас, малките и бедните. Нас, жертвите, разбира се. Ние си го знаем, да не слагаме сол в раната, а да гледаме напред.

Всеки тук има своя фатална теория за тежките световни конспирации, в които сме затънали, но пък винаги ще чуе с радост какво би разказала всяка баячка или ористница от някакво “средство за масова информация” дето не си знае собственика, но е сигурно, че е радиоактивно излъчващо мрак за сумрака във всяка “будна” българска душа.

Пак тук, във вечен цуг-цванг с времето, всеки започва от начало и е постоянна битката да избута тухлата на предишния зидар (но не масон), за да е ясно, че в капсулата на времето, дето се зарива в основата на всеки епичен строеж е само и единствено неговото име и неговите мъдри мисли, защо всеки държавник, който е чул за Симеон Радев (май некакъв важен дето е умрел отдавна) знае, че иска да бъде “строител на съвременна България”.

Вероятно в това ни е драмата, че въпросният господин (дето не е ясно бил ли е жив, имало ли го е) е писал (да допуснем, че го е направил), но последното което е имал предвид са били строежите и строителите.

Тук да си учен е нужно да си намериш 3 пирона, един чук, да си купиш 3 рамки, да посъбереш някой и друг лев (евро или долар) и да си заковеш закупените (но неизстрадани) дипломи на стената и да си пуснеш едно стусче у фейсбука. После следва “кариерното издигане”. Най-тежкото е минало.

И така, люлейки се между вечния цуг-цванг, изненадите от природата (която само за това е създадена), вечното откривателство на физическите, химическите и човешките закони, минават дните ни.

Вероятно, поради тази обстановка, по тези земи не идват много чужденци, ние не ги и каним, а тея нашенци дето са много отворени (към света) си биха камшиците, ставайки експатове и най-големи кредитори и инвеститори в бившата си земя.

Не зная защо демографията (!) ни умира, но ние не разбираме, че всъщност не умира България, а нея я убиват разказаните в текста “картинки”, идилии на глупостта.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>