В една утрин

 

 

 

Представяте ли си една утрин, след събуждането ни, поглеждайки отново към светлината в прозореца, в един миг ние да разберем, че вече няма да има телевизии, вестници и сайтове – какво ще настане в мислите на доверилите се на празното, лъжливото или измамното?

На “намерилите” себе си като отблясъци на нечия слава, и всъщност – хора сенки на себе си, хората, живеещи чуждите животи, а не своите?

Представяте ли си как се живее сред тишината на мислите, които като ехо ще повтарят страховете сред които живеем, поселвани, изсипвани, поливащи несъвършената ни човешка природа?

Представяте ли си какво ще стане в умовете, а много бързо и в съдбите на тези, които живеят през лайкове, покровителствени одобрения от “тълпата”, която им е нужна само и единствено като избирател?

Тогава, в тази утрин, Слънцето ще грее по по-различен начин, а душите ще започната да се вглеждат в себе си, в детайлите и ще видят съседа си.

Тогава вероятно ние, всички ще прозрем, че сме живяли в паралелна реалност, свят на подмени, на лъжливо “информационно осветление”, на звукооператори и видеомомотажисти, на режисьори и океан от статисти, преговарящи пред камерите и медиите нечии платени им “мисли”.

Представяте ли си какво ще настане в мравуняка на нашите мисли и в освободилите се от принудителната урбанизация наши души. Представяте ли си какво се случва, когато един актьор е без зрители, а пълната с “акламиращи” го “френетично зала с очаровани “почитали” – изведнъж се окаже празна, а “обожаващите” – анихилрали се, изчезнали, точно така бързо както са се появили?

Всъщност Свободата е наш избор. Телевизорите, медиите и сайтовете са поканени от нас доброволно. Решението е наше дали искаме да тровим себе си и животите си.

Познавам доста хора, които подариха телевизорите, а други, които не ги пускат. Вероятно това е единственият път да допуснем в нас да чуем Гласът на Тишината, който сме ние, самите.

Дано успеем да чуем Тишината и гласът й, който не вика, не крещи, не издава присъди, а прощаващо ни дава вяра. В нас, самите, и нас, същите, но вече други, убеждавайки ни тихо, но властно, че сме хора, не избиратели, не поклонници, не спасявани, не поданици, каквито всички упоменати искат да бъдем.

В една утрин, дето идва, ние ще се събудим и ще прозрем своята сила, идваща от Гласът на нашата Тишина.

Днес, поне, нека си го представим. Всичко на тоя свят се случва, започвайки с една мисъл.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>