2015: Пробуждащо пътуване към другите

 

 

 

Ако трябва да търсим, без усилия и тежки размисли, кое е събитието на 2014, сякаш това е напускането на “политкоректността”, сервилната любезност, делничното скудоумие, опаковано като “добро възпитание” и формални съгласия с нахално “предприемчивите”, неучилите, неграмотните и користни “просветители” и самопокръстилите се “светци”.

Неусетно (като всичко голямо ставащо в душите ни), ние пораснахме през своите избори да бъдем себе си, без да проклинаме или да скверним мислите си с прокоби или огнени клетви. Всъщност прощавайки си и прощавайки на другите, напускайки нравоучителността, ние свалихме камъните от раменете си, които сами помъкнахме през годините.

Неусетно, невидимо, уж бавно (всъщност летейки в историята), ние пропътувахме поредната миля или километър към себе си и към прозряното от света (отдавна) “прозрение” – бъди ти, за да се самоуважаваш в мислите си – ако искаш светът да те разбира и приема в различността и достойнствата ти.

2014 сложи края на много приятелства (същото “сториха” 1990 и 2013), но и свалиха много маски. Маските на карнавала или бала на двуличието. В години като тези, преходни, бурни, неравни и “объркани” (спрямо “нормалността”), ние имахме тежкото “щастие” да провидим една друга “реалност”, която мислите ни и “позитивното” в тях (човешката ни наивност и доброта) не искат да “виждат”, но чувстват.

В дните (и като) на 2014 подмитаните, таените “прозрения” оживяват в осъзнати мисли и в думи. И в човешки, лични избори.

И ако нещо се е случило през 2014 и обещава да е факт, процес, тенденция през 2015, то това може да бъде описано с най-хубавата дума, която е състояние на мислите ни всяка сутрин – простичката дума “Пробуждане”.

Осъзнато или не от всички това става с душите на всички пожелали да разтрият очите на душите си и да се вгледат в света около тях.

След 25 години на “демократично опиянение”, “махмурлукът” ни си тръгва сред една протяжна абстиненция, за която прозряхме съвсем наскоро. Сепвайки се отвратено и търсейки с нова сила “спасението” като път към другия, ближния, “непознатия”, тоя дето не го виждаме, а го има и живее живота си като нас.

Останали сами, сред тишината на мислите си, примирили се и забравящи битките за материалните победи, ние ще продължим “откривателството”, превзело мислите на душите ни през съчувствия, честност пред себе си и пред света. Сред ясното осъзнаване за тленността ни и в надеждата и вярата, че правото на щастие не е само лично твое.

Кризата на материалната реалност около нас обещава нови и нови изпитания за духа ни. Изпити, които ни предстоят да вземем или да се провалим.

Изборът ни е личен винаги.

Оставам със светлата вяра, че преживяното и очакващото ни ще ни помогнат (все повече) да се сепнем от себе си и да намерим пътя към Господа, чийто храм в себе си занемарявахме до скоро. И да прозрем, че слабостта е сила, парадоксално – слабостта е време за размисли и за човешките ни избори. Преди да бъдем всякакви други ние сме били и сме човеци.

Желая сила и вяра, и вяра в силата ни, че светът се променя и никога повече няма да бъде този, който обитавахме – свят на сервилно двуличие и нечовешки егоизъм. Нямам илюзии, че преродили се “херувими” няма да спрат да продължават да изкушават наивността ни и добротата ни, но се надявам, че сме по-мъдри след години като тази дето отминава и тази дето ни чака.

2015: Пътуването към нас, самите, към Истината, към “наивността” да вярваш, продължава. И всичко това се случва, споделяме го, усещаме го защото сме живи. Животът продължава.

Животът, което е всъщност пътуване към себе си, а всъщност към другите. Щастие, сред самотата, няма.

2015: Пътуването към нас, самите, към Истината, към “наивността” да вярваш, продължава.

P.S. Приемете този текст за провокация. Ако ви се стори сладникав, плачлив или наивен – винаги я има и другата “формула на успеха” – “Продължаваме напред!” (по Пулев). Всъщност животът е вечен избор. Докато дишаме, гледаме, мислим и чувстваме – ние избираме своите стъпки, нашите малки тухлички, през които градим нашата тленна къща – къщата на душата ни.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>