Кораба и материка в нас

 

 

 

Дали някой “мъдрец” ще се сети, че водещата ни роли във всички класации по самоизживяване като най-нещастната нация на земята е свързана с липсата на правила в отношенията помежду ни?

И горящата очите ни видимост на “най-простичкото”, което търсят умовете на всички хора на земята, без разлика раса, пол, цвят на кожата – отсъствието на елементарната логика и връзка между усилията, мислите и резултатите им?

И онова усещане за извънземност на фалшивите “успели”, които масовите медии ни набутват в очите, крадейки времето ни и използвайки човешкото ни безсилие, което е всъщност – най-истинското човешко чувство – “наивното” ни любопитство?

Може би простият отговор на въпроса “защо българите успяват повече чужбина, а не в родината?” е подсещащ добре дори не особено разсъдливите “мъдреци”.

И че ако си представим, че водим с някой разговор на борда на еди клатещ се кораб – самото усещане за люлеене на борда докарва вятър в платната на страховете ни?

Същият разговор, воден на материка, на стабилната земя, воден от двама души, би бил много различен. Спокоен, вероятно оптимистичен.

Просто ние, социалните същества, четем света в очите на другия, тоя срещу нас. Ближният.

Казано с други думи – именно липсата на усещане за земя в мислите ни произвежда днешното задълбочаващо се наше колективно усещане за катастрофичност, безсилие и липса на хоризонт пред дните ни.

Всички планини от наши страхове всъщност са продукт, резултат на видяното в очите на другите и нашата лична, превръщаща се в колективна несигурност.

Въпросът кой ще ни помогне, кой е спасителят, кой е вестителят на нашите надежди е само замъгляващ мислите ни на предали се.

Един от най-големите грехове на комунизма и неизживяния до днес от света път назад, към цивилизованоста, към правилата и конкуренцията, към видимостта на различността ни, наричан “преход”, е че това бе и си остана система, която не ни позволи да останем сами със себе си, и ни превърна във вечни деца. Плачещи, хленчещи, самопредали се. Пожелалите да напуснат принудителното свое Българско “детство”, напуснаха България и приказката й на вечната жертва. Тук останаха спасяваните и спасителите, ставащи днес, пред очите ни, все повече неспасяеми и непораснали възрастни.

Непотърсили материка в себе си, и търсещи отчаяно кораб с капитан.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>