“Сами в България-70″ като “Сам в къщи-1/2/3/4″

 

 

 

(Или Маколи Кълкин – като български политик, но наобратно)

Тея дни, покрай Коледната олелия, покрай пуйките, “монархическата” туршия (известна като царска), фойверките, баниците с късметите, пиратките, се завъртя и коледната спартакиада от филми с позната предновогодишна “тематика”. Филми, в които побеждава доброто (като и трябва да е) и винаги децата са победили лошите възрастни. Време му е да се сетим, че поне във филмите-приказки доброто побеждава. Поне за малко. Втори януари 2015, ей го там, зад ъгъла наднича – на една чаша с “игристо” шампанско(е).

Погледнато през очите на външния наблюдател, България е в един “свой” филм близо 70 години. На пристъпи, на прибягвания, припълзявания и залягания, ние, българите, сме киноартисти, дори по-точно – ниско платени статисти във филма “Сами в България” – серията и номера зависят от политическите самоизживявания на зрителите-данъкоплатци.

В България, всичко е на обратно, макар и Коледно да е времето, в което ставали чудеса. “Добрите” възрастни са гарантираните победители над “детското” у наивниците.

Естествено, няма как да минем и без “преговора” на “Сам в къщи”. Добутан (с огромната симпатия на зрителите по света) до серия 4. Само четири. Тук сме напред с материала и въртим седемдесета серия (засега). Героят от филма работи като български политик, изоставен от своите родители – руснаци или американци (по избор и по “съвест”) – и се бори с лошите, които искат да му анексират “къщичката”, родната стряха, родната земя, да му превземат миналото, който той не пази, но “ревностно тачи”. Българският политик, като малкият герой на режисьора Крис Кълъмбъс, води епична битка създавайки безброй капани на всички, пожелали да има промяна. Просто тук всичко нормално по света е на обратно, като в огледало, ама криво.

И “оригиналът” с Маколи, и в нашенската версия – главният герой е жертва. “Прекрасна” роля за всеки самосъжаляващ се и пристастен към нея и “благините” – всички други са виновни, а ти сам – срещу “светът на злото”..

Ако погледнем филма – през очите на политическата ни фауна и флора – “лентата” (русизъм) е като ръководство за оживяване на Българския политик. Българският функционер има подобни, да не кажем същите, номера на разположение в битката да няма нищо ново около нас, освен лукса и безобидните придобивки на цивилизацията по света, прииждащи и у нас.

И ако героят на Маколи Кълкин (Кевин Маккалистър) се бори срещу лошите крадци, забравен от родителите, България като едно поискало да не порасне дете, не спира сама да си пречи. И да си реве, за радост на зрителите-данъкоплатци, от всеки опит някой да ни каже, че грешим. Че нещо не е наред, че светът е решил отдавна същите проблеми, от които ние страдаме, но самоотвержено “държим фронта”. Заради което “западняците” са лоши, а руснаците – добри.

Много-серийният филм, в който сме зрители, инвеститори и потърпевши, не е весел, не е детски, а е трагичен символ на “гордостта” да се само-изтезаваш, да бъдеш самобичуващ се и самосъжаляващ се и от това да черпиш “чувството на национална гордост”, тупайки се по гърдите – “вие просто не знаете какви стоици сме”. Местният превод е “гордостта да бъдеш кибик”, непреводим за “гостите” и прекрасен за желаещите са да сме провинция, губерния, обиталище на минало и изкопаеми нрави.

Такъв филм може да бъде посрещнат горещо само в киносалони като Българския или някой и друг славянски. По “нормалните” страни продуцентите и актьорите биха били отдавна забравени, фалирали, ставайки дълбоко “неинтересни” за зрителите. По света гордостта от страданието и самоцелната му експлоатация не е на мода.

След седемдесет годишни прожекции, екранизации и пазарни успехи, “епопеята” върви към финала. Моделът филм “сам в къщи, пардон, в България”, умира.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>