Един ден от живота на една еднодневка

 

 

 

За една година време, та дори за по-малко, пред очите ни бе произведена многосерийна епопея от късометражни филмчета-скечове. От моментът на стратегическото планиране, после до вербализирането на сценария, последвано от пълното му заснемане и пускане по малките и големи екрани, минаха само исторически секунди. Филмът не е скучно-популярен, не е и политически. Филмът е “епически”, плиткоумна драма за зрители, инвеститори, сценаристи и (пишман) политици. Балканска, Българска притча за непораснали възрастни, децата на “прехода” (по местна версия).

За шепа дни, от водещ купоните и барбекюта, Бареков стана агнето в чевермето на (диско)водещите го. Сега, на финала той реве, ние вием – анализирайки чувствата си – погнуса, срам, безсилие или капка надежда от един изгледан (за кой ли път) филм с извод.

Вероятно сериозните “кино” критици продължават да анализират “кино” текста, за да го осмислят, по познатата позитанска методика. За простите не-анализатори остават само простите изводи и поуките от тая кино басня, за която си платихме всички.

За тези, които планират да правят ре-стартиране, надграждане или повторна екранизация на познатия (вече) сценарий – остават размислите над максимата “времето е пари”, дълбоко непозната по земите ни. В случая, в диагнозата “Бареков” – парите бяха много, а дните малко. Очевидно снимките с високоскоростни камери са много скъпи, а технологията – едва сега изучавана, непозната, трудна, рискова. Изучаването й едвам сега започва по тези земи и е високо рисково – старт ъп за полит дебили.

За тези дето “инвестираха” гласа си срещу обещанията на тая патология – ако им е дошло на ум – остават само спомените от стомашно-чревните упражнения от двете или трите кебапчета. Димът от барбекютата, кътан само по фотосите, остава в да стои в отделите по “филмова класика” и документ за едно кратко приобщаване на етностите в България, за пълни зали от горещи почитатели и много тениски с лика Ботев, Левски и Бареков, разбира се.

Покрай тея тениски се завъртя и виц – по тениските ги посрещнаха, по костюми ги изпратиха в политическото отвъдно.

Тези, които пожелаха да инвестират в сламената фигура на момчето от лежанката са леко измамени – дадоха му доста, “довериха” му се, а накрая се оказа с парламентарна защита на Европарламента. Ако си мислите, че постоянното повтаряне на консервативната му “принадлежност” в Брюксел е чесане на его или любов към “европейските му корени”, открити в страната на дантелите – грешите. Бареков просто казва – ако с мен стане нещо – проблемът ви е европейски, живее ми се – както и на вас. Над мен вече бди Тангра от Брюксел.

Може би ще ни трябват години да осмислим какво всъщност гледахме – блок бъстер без зрители (когато не им се плаща), кино басня за наивници или епопея за забравените (подметени) Български реалности – пусната на широкия екран, за да я осмислим. И освестим – може би, в известен смисъл, вероятно.

Казано с други думи – Бареков е една екранизация, екстракт на 25 годишната ни традиция на производство на филми, които никой извън земите ни не иска да гледа. Хумор без смисъл, трагедия без драма, саунд-трак тип “мамата си трака”, съспенс по килифарски, политика на килограм или на метър – по желание на спонсора.

И разбира се – контролирано пускане на газове – в моментите, когато фойверките на “колегите” трябва да бъдат прикрити с контра фойверки, дори миришещи, с една едничка цел – ден да мине, друг да дойде, а драгите зрители да запълнят главиците с хумористична политика, от която плачат постоянно, приемайки я за истинска.

И накрая – сериозно, не че казаното по-горе е несериозно – съдбата на момчето от Село Баня или Град Пловдив (спорът остава за биографите му, ако ги има) е най-добрата илюстрация на разпада, слугинското, “околовръстното”, животът на калфата, на всичко, което е около нас, което бележим с думи-призраци (около, наужким, може би) – журналистика, икономика, здрав смисъл, морал, принципи, политика, нрави и обичаи. Порой от пороци, в които живеем “уютно” днес, преживяйки и преживявайки, предъвквайки.

Вероятно, все още има невярващи, че животът на еднодневката е еднодневен. Изследванията продължават.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>