Кръговрат

 

 

 

Помним, Радой Ралин го плашеше културата на културния министър, но според мен по-страшно е когато един интелект се продаде на злото и му пристане, отдавайки се като артист на прощален, бенефисен концерт. За последно, “от душа и сърце”, със сълзи, цветя и “под заслужените (!) аплодисменти” на спонсорите и “поканените”. Въпросът – колко от “зрителите” имат осезанието и желанието да видят детайлите, остава открит.

Пред нас са дните (докато сме живи не е късно), в които вероятно ще имаме своя “шанс” да осмислим и да разберем в какво сме вярвали, кой ни е подвел или да разберем, че наивността е детската ни болест, използвана масово от умелите буфосинхронисти, на които сме “поверили” илюзиите си, опаковани като надежди.

Най-тъжното (за кой ли?) е когато един интелект деградира, сривайки се и потъвайки с бившата си бляскавост в блатото на лъжата, където под цветовете на водните лилии и спокойната, тиха, безлична някак повърхност, текат активни, бурни процеси на разграждане и раждане на нов живот. Тихо, невидимо на пръв поглед, блатото поглъща и ражда.

Всъщност страшното в цялата позната от милиони години история е че умирайки, отдаден на “навика”, интелектът, като отсечено дърво увлича цяла група от души, пожелали да се доверят сляпо. Дарили част от себе си на някой, ние ставаме заложници – като онези птички, пожелали да свият гнезда на потъващите в блатото дънери на отсечени от стихиите дървета.

Само изследователско търпение (другото име на мъдростта), разум и много вяра, събрани със знанието ни, могат да помогнат да прозрем кое творение на Господ сега се ражда и кое умира. “Отсявайки” отново старата истина – никога това, което виждаме не е това, което всъщност става пред очите ни. Виждат очите, проумява умът.

Всъщност това е животът. А щастието е, че сме живи и можем да си го кажем и споделим. Останалото е мъдростта да не забравяме уроците на блатата, отсечените дървета и наивните птици, свили гнезда на потъващите дървета.

Кръговрат, наистина. Просто трябва да пожелаем да видим, умълчавайки се, сред своите, именно своите, не чуждите, мисли..

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>