(Не)съботни думи

 

 

 

 

На България най-големият проблем днес се оказа Слави Бинев. Та нима ако Бинев бе “прост” патриот, парламентарист, бивш “съдружник” на Сидеров, член, та дори председател на комисията по тайкуондо в Парламента, проблемът би бил друг, по-малък, приемлив?

След 25 години деволюция, дойде време да видим с очите си “плодовете” на стореното от нас. Оттук нататък – още доста години плевелите на миналото ще разцъфват, за да визуализират немарата, превзела нас, а после и света, които обитаваме. Ще ни заливат цунамита от визуализации, ре-витализации на миналото, което не просто дреме, то все си е в нас, но е трудно, мъчително да си го признаем. Защото се искат жертви, усилия, рискове, време за осмисляне и стъпки на промяна, която е риск (винаги). Отговорност, който не сме свикнали да носим.

Чудя се, дали някой ще се учуди, ако дал земята на дядо си за малка рента от 5 – 10 лева на някой годишно, ще се развълнува (пак толкова искрено и дълбоко) ако не получил годишната лепта, отиде при “милата родна земя” и открие, че цялата е обрасла в плевели – кой ще е виновният? Тоя дето е дал земята си за дребни пари (посетителят, завърналият се за малко), лошият, взел земята да я оре, сее и прибира плодовете й (арендатора и не платил тоя път) или плевелите, като само едно могат и “знаят” – да растат и да се развиват, когато няма “обработка на земята”, няма грижа?

Та нали ако си бе получил паричките – плевелите едва ли щяха да го вълнуват. И нямаше да види плевелите, завладяли “дядовата земя”. Арендаторът и плевелите да се оправят, нали така? Париците са взети, и вероятно “почетени”, “поляли” дядото, реституцията, комасацията, родата и “родната земя” с някоя и друга бутилка “мега (мека) топлина”.

Та по темата на деня – България няма да спре да потъва, обраснала в плевели ако всички не се заемем да (о)правим малките си нивички. И ако не потърсим заедно пътя към малката си промяна в живота. Всъщност от кой се възмущаваме? От себе си, от Бинев или от безсилието си, превърнато в огнени постове, декларации и медийни погнуси със закъсняла дата? Многото “малки” промени са всъщност промяната, за която говорим.

Ако попитате и най-простия доктор (ако такъв има) – той ще ви каже – нелекувана болест се развива само в една посока – “разцъфва”, “кани” нови болести по тялото на болния, те, болестите се “съюзяват”, правят алианс срещу живота и побеждават, защото са “организирани”, систематични, “последователни”. Просто такива са законите на биологията и живота – нежизнеспособното, непазеното, необичаното, неподкрепяното, умира.

Накрая е само едно следващото “събитие” – леталния изход, другото име на нездравото, нелекуваното, не получило грижата и любовта – смъртта. Може би всички го знаем и от това се страхуваме, и ревем, белким някой ни излекува “чудодейно” от плевелите и тежките диагнози, а ний – като зрители-потребители – да рахатуваме, по стар навик, който дреме в нас от онези 45 “незабравими” години, наричани комунизъм, където майката система “бдеше” над нас.

Дори да звучи като поза, маниерничене, превзетост този текст – за мен – Бинев (освен факта, че той е диагноза) – той е и наша диагноза, уявняване на “голямата тайна” на живота – всеки “невидим” симптом има една “задача” – да се уявни, да стане видим, дори за последния, “непожелал” да си купи очилата, коригиращи житейското “късогледството”. И тогава – ще не ще да решава – “продължавам напред”, загивам доброволно, или се променям, пожелавайки да живее, пак с воля, но и любов към живота, който е вечна промяна.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>