Врабешка история

 

 

 

Днес България напомня на профсъюзен хотел преди или след масовата приватизация – датата или моментът нямат никакво значение за разказа и героите му, които сме ние. Времето, което е спряло в душите на “местните” жители и цъка в часовниците на света – тук, до хотела, е невидимо, онемяло и глумящо се над своето отсъствие в тази картина.

Фасадата на хотела е като черно бяла карта на земята, снимана от спътник – с десетки кръпки, помнещи временни възбуди на дошли и тръгнали си назначени, но мразещи себе си и света управители на имота.

С кисели лица на хората на рецепцията, облечени като туристи преди заминаване и заради спряното топло. С неизмити коридори, покрити с изтъркан сивкав мрамор и ламперии по стените, с автографи на всички профсъюзни членове, минали през годините като посетители.

С миризма на запръжките от преди десетилетия, идващи от далечната уж, стояща в ъгъла, кухня. С мъждиви лампи, покрити с “патината” от поколения мухи. И пробити легла, помнещи гостувалите и палувалите през десетилетията между четирите стени на стаите-кубчета. С пеещи и леещи водата кранчета и пожълтяли като стари вестници тоалетни.

И хлад, който се стеле, който не е климатически, а от климактерическата сграда без душа. Но всъщност всичко идва в мислите от душите на хората, живеещи на инерция, напук, като преохладено пиле в супермаркет – уж прясно, но неживо.

Свят на кестерме, опък, мразещ се. Приватизирал миналото, без да осъзнава това което прави. Протезирал ентусиазмът, който се изгубил някъде – заради нелепостта да си измислиш чувства.

Със спрялия отпред мерцедес на приватизатора, заобиколен от орда пазачи на свещеното тяло на предприемчивия.

И сред безвремието, застинало върху восъчните и безчувствени, претръпнали лица на сцената. Свят на врабчета без стряха. Накокошинени, скупчени и мълчаливи сред студа, врабчета-пленници на слабостта си.

Вероятно помним от своето детство веселите чик-рикания на врабците – долитащи на малки групички, закачливи и пърхащи с крилата. Днес, в света на практичното, успеха, комуникациите – врабчетата са сякаш невидими, а дори видяни са някак тъжни, есенни, напомнящи ни за нас като да се оглеждаме в тях вместо огледало. Врабчета – като нашите души, свити, странни, мълчаливи – гости от детството, сред студа.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>