Бо(то)ксова държава

Има нещо бо(то)ксово в България. За драгите зрители – темата е боксова и драматична. Без разлика – бокс, футбол, Европа, политика, култура, дребното житейско – все е мъка, сълзи, трагедии. И мекотата, заместила твърдостта и характера. И фалшиво, подменило простата истина. Сред “меката топлина” на ракиите и омайните самосъжаления.

Загубим ли – ореваваме орталъка и все сме жертви. Просто – сме в диагнозата – от сутрин до вечер. Неотлъчно бдейки да не се отклоним от симптоматиката.

Ако някой иска да пише монографии, да прави конференции и триеналета, биеналета и диспути по темата – как се живее вечно като жертва – да хваща самолета и да каца – от перона на Аерогарата “София” ще го “поеме” темата. А той, новодошлият, визиторът, ще трупа емпириката – без да има ограничения от заливащите нормалността (му) абсурди.

Ще се роди една гигантска, велика монография – от тук до всяка планета на Слънчевата система. И пак ще остане неописана драма. Никой не може да насмогне на това производство на малотемия, малокръвия и малоумие.

Все ще е в темата и ще е в сцената “Аз, жертвата”. (на себе си, но кой да го разбере местният, когато той е завзет, окупиран от ролята и самосъжалението – на непорасналото дете – от себе си, уж възрастният и прошареният)

Не мога и и не искам да приема, че мога да живея в XXI век в държава в Европа, в която ботоксът е в новините – пак от сутрин до вечер. То не бе “разкрасителна медицина”, то не бяха щастливи пациентки с по Х кубика по телата – отляво и отдясно, то не бяха мъже с мъженствени убеждения, то не бе силикон да го опишеш.

Силикониада…. Или Ботоксландия. По избор на пациента или разкрасителя. Или на спонсора…

Ще разберем, че в България има промяна когато ботоксовите новини ги няма. И когато по първите страници на медиите се появят разкази за успелите, които са успели въпреки всичко.

И когато България реве от екстаз от победа на невръстни математици или хубавите гласове на децата.

Когато в новините са лицата на хората платили данъците си, осигурили работни места и променили животът за добро на много други Българи.

Или най-просто казано – когато духът победи ци..те. (с извинение за езика и “метафората” му, леко силиконена по новите “редакции”)

Тогава!

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>