Май “май” няма

 

 

 

Зад играта на думите прозира, надзъртайки през раменете и мислите ни времето, дето е в нас и не е наше! Май това бе вече проверено и доказано за част от населението. По света и у нас..

Сякаш най-търсеният “артикул” в човешките отношения – доверието, изчезна от нашите “витрини”. Случаят напомня много социализмът (наричан от зрелите “строители” тогава, известни като идеолози, комунизъм), който в “най-зрялата” част и епизод бе време на дефицит на стоки. Все повече си мисля, че всъщност непреживяното, неосмислено истински минало и опиянението на незаслуженото консуматорство, комбинирано със световните кризи и драми, ни връщат там, от където уж избягахме. Поне в мислите, пълни с илюзии, бе така. Всъщност доверието и човечността изчезнаха, защото се превърнах в стоки, артикули с каталожен номер и баркод. Изгубеният в “търговската” еуфория друг, тоя до нас, оня “другият”, изчезна от “радарите” ни.

Ако си спомняте – тогава връзките заменяха дефицитите на стоки. Днес именно едни връзки, дето ги няма, са причината за всеобщата “драма” и вълни, цунамита от “катарзиси” и “преосмисляния”. Именно лисващата връзка с вярата и отсъстващия Господ в мислите ни са обяснението на масовите “тежнения”, които са все още много необясними за много наши съвременници. Пак по света и у нас. А и у нас, самите, също.

Май, както и в пространството и времето, празно няма.

А май и “май” няма.

Ненаучените уроци се преговарят – до “оцвръстяването” на знанието. А и не сме единствените оставачи или двойкаджии на земята. Просто светът е учил винаги едни и същи уроци, “ъпдейтвайки” отново и отново представите за себе си, в които отсъствието на доверие, вяра, толерантност се наказват със страдание, което е всъщност преосмисляне на карнавала, който винаги свършва.

Без разлика в името – власт, пари или младост – все синоними на измамната всесилност и подвеждащото и безсмъртно его, вечно търсещо славата, чувана през овациите и възхвалите на шепнещите гласове на целебни “душеприказчици”, “искрени” приятели, приведени поданици и алчни “почитатели”.

Тогава идват сметките, лихвите, прозренията и времето за промяната – за онези който са я пожелали и признали безсилието си, което е всъщност силата да разбереш ограничеността си, миниатюрността си пред големия свят. Останалите, непожелали признаията в себе си, “продължават напред”, до срещата със стената за която бързат, не забелязвайки околните, станали част от пейзажа, но не и хора, човешки същества като тях..

Много е просто, сякаш.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>