За прилагателните и глаголите

 

 

 

Езикът ни и неговото богатство са последната “обетована земя” на местните политици. Но напук на драматичните доказателства за немощта им, точно там е напъването днес. А при преглед на стъклената топка – това се оказва май и трайна прогноза.

Професията политик тук и сега е застъпена само с малката, незначителната част от тази професия. Говоренето като акт, е само минималната, видимата част от тази професия. Политик – би трябвало да значи производител на политики, съзидател, патриот със знания и компетентност. Вероятно и мислещ през анализ и прогнози, а не изразяващ се през заклинания, мантри и лозунги, поляти обилно, овкусени, с прилагателни. При цялата ми идеалистическа, алтруистична позиция за мнозина – аз поне така си мисля.

Няма как при една “обрулена страна” (такава беше в много ранния “преход”) – днес след многократните “продължаваме напред” – да не съм чул за новото прилагателно, описващо зловонието и безсъдържателността на мислите и делата. Каква.е точно това прилагателно, с което трябва да описваме в детайлите реалността – вероятно ще го разбираме все по наскоро. .

Но гледайки лицата, дрехите, телата на хората по улиците на “най-богатия град” на България – София – прилагателното ще е някакво дето не е за “пред чужденците” – обидно, тъжно, някаква диагноза.

Единствените думи, които не чуваме са как ще се оправяме. С молби – все повече става ясно. Брюксел, както и Москва, все повече и на сълзи не вярват. Хората си искат пустите реформи. А реформите са глаголи.

Пътеписът сред езиковите ни особености и откриваното (едва сега) богатство продължава.

Единственото основание за надежда е, че поне започнахме да си говорим. За сега – с прилагателните, в които поне има оценка, мнение, нещо лично при разказа за видяното и преживяното.

Опитите за промени и реформи, изразявани с междуметия, също приключиха наскоро. И пак толкова безславно. При цялата им сила, дълга история в човешката цивилизация и универсалността им сред другите езиците, и те са безсилни. С “ох” и “ах” не става.

Да се готвят глаголите! Те най-ще ни трябват.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>