Страна с “корекции”

 

 

 

“Където е просто – там ангели доста, при мъдрост голяма – ангели няма!” – св. Амвросий Оптински.

 

Няма факт, истина или събитие в днешна или около днешна България, което да не е многозначително. Безспорно многозначително или просто многозначително. “Комлицирано”, “експертно”, “амбивалентно”, трагично сложно за “свещената простота” на истината. Но не заради дълбоко познание, драматичен академизъм или “познание, което носи печал”.. От еднозначна (уж) неученост, наричана корист, облечена в наивност.

Уж целта винаги е да копнем с мотичката, за да направим промени и реформи и да променим живота за добро, а на накрая – винаги – мотиката е настъпена, има среща с главата, но ние “продължаваме напред”. От липсата на грамотност и лошия “навик” да не четем “ръководството за потребителя”, а да го дописваме, по “наше Осмотрение” и за нечие парцеално благо.

Ебола, тефтерчета, банки, патриотизъм, църква, мис или мисис това и онова, революционери, транформъри, трансформатори, реформатори, вес(т)ници, политици. Списъкът е “оня списък”, който дописваме от времето на ранния “преход” – та до днес. Без грешка, без лапсОс.

Или най-просто казано – през думите на миската или мисирката Х – “аз съм дама с корекции”. Всъщност новината е истинска – тук всичко е с корекции – де що е природно, естествено, близо до ума на “естествените” народи – тук ни е чуждо. И живеем във вечна корекция на разума. И се чешем лявото ухо с дясната ръка и сме о’к, удобно ни е, навик е, дори е природно вече, по нашите си “закони”, днес почти сляли се нагони към лудостта. Просто тук е така.

До дъното – и до срещата с природните закони, които са и икономически, не се гласуват в парламента, не търсят парламентарна подкрепа, не се коалират с глупостта.

Банално вярно, истинско клише за другите. И недостигнало до умовете и телата ни прозрение, засега. Няма притча или умна мисъл, която могат да заменят “народния гений” и свещената простота на опита на непожелалия да чете и да се учи от чуждите успешни дела.

Защо да е просто като може да е сложно, нали така?

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>