Леля Петранка и “модерността”

 

 

 

Предвид усложнената оптика на реалността, която обитаваме, вероятно наскоро ще има прилив на първолаци в началните школа. Преди дни се бях уговорил за една “бърза диплома”, бях договорил цената (на промоция), рамката и цвета на дървото – тип “Стар Кембридж”. Но днес преосмислих – започвам от началното училище.

Усещам, че и 3D очила не могат да ми помогнат да схвана дори най-едрите фрески на образа, “рисуван” пред очите ни. “Простата” живопис, рисуването с устни, ноти и звуци са безсилни да опишат “сложността” на обкръжаващата ни клуонада с елементи на сцени от приемното на една психиатрическа клиника.

Все повече улявям порива си към класната, цветята, суетнята в началното училище, където сутрин рано, по тъмно, леля Петранка палеше печката преди да дойдат първите и ранобудни мои съученици. Училището бе в Коньовица, днес го няма. Леля Петранка бе най-добрата, нищо че в детското ми тогава съзнание тя имаше една голяма бенка на лицето, от която изскачаха косъмчета. Странността на този спомен се смесва с топлината и пращенето на дървата, значещи тогава живот и надежда. Не съм разбирал от това в каква картина се е вписвала тази идилия, която днес ми липсва все повече.

Очевидно трябва да ре-стартирам и да надграждам друга мисловна и човешка конструкция. Светът около нас става все “по-чуден”,. а очите ни – все по-гуреливи от абсурдите по досегашните ми релси на “цивилизованост”.

Построеното досега в мен, вероятно и във вас, се оказва неадекватно, безсилно, дори наивно да “обозре” “реалността” в разногледостта й.

Все повече си мисля, че дървените чинове тогава бяха по-истински от днешните направени от пластмаса. Там някъде отляво на чина имаше едни кръгли дупки, в която бяха седяли мастилниците на предишните поколения “примитиви”, към които днес изпитвам нелепа симпатия и ги търся, търсейки себе си в днешния лабиринт от криви огледала и маски, прикриващи образи, съвести, души.

А инак – връщайки се в кочин(к)ата ни – аз все повече ставам дете, което не разбира ставащото и търси леля Петранка, която отдавна я няма на земята.

А ние гордо “продължаваме напред!”, не разбиращи кой е пътя, коя е целта и какво всъщност изграждаме, надграждайки. От онова време е останало сякаш само овчия оптимизъм и сурването ни по ската на човешкия ни разпад.

Вероятно съм възрастен, наивен, старомоден и сантиментален. Откъдето идва и днешния ми “когнитивен дисонанс”. С извинение за сложните думи – остатъците от “модерността” ми са на привършване. Складът е празен, все повече.

Този текст не е плач по миналото. Този текст е за онези все по-липсващи ни човешки и винаги прости реакции, разказващи по безхитростен начин за душевни, а не за бездушни, измислени “конструкти” на истината, около която се е “въртял” живота винаги. И за безсилието на “простата” душа да преглътне “непреводимото” наше днешно. Вероятно подобни мисли са крачките ни към себе си, където скоро не стъпвахме. И за пътя към Господа, забравен в “тарапаната” на криворазбраната (ни) “цивилизация”.

 

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>