Аз, шлиферът

 

 

 

Не зная дали ще ви заинтригувам и ще ви накарам да ме чуете. Аз съм оня дето го гледате по снимките и не го псувате или обичате. Аз съм онова черно нещо дето е по всички сайтове и по вестниците и телевизиите. От сутрин до вечер – като ранен протестиращ, като министър, като говорител от телевизия, като партиец без кауза и в политическа мено-пауза. Аз съм шлиферът на Василев. Оня, от банката последната (засега) от многото катебета в историята на “демократична” България.

Трудно ми е да разбера какво мислите, защото аз съм шлифер, а вие сте мислещи – поне така разказвате за себе си. Като такива се изживявате.

Да ви кажа чес(т)но – не ми е год. Не съм дреха на Год (Господ), но като ви слушам от Белград или Виена, ви се чудя. На какво се възмущавате? Защо превръщате моя мажоритарен собственик в Господ. Та той е безсилен. Той просто следваше повейте на времето. Той просто изпълняваше съвестно задачите на многото Кой?, за които безуспешно (и с радост) никой не получаваше отговорите след многото питания. (corpbank.bg/advertisment_9.html#)

Аз съм това черно нещо, оня плащ, без кинжала, което обгръща снагата на една жертва. А ако знаехте как се поти моя собственик, и как преживява всичко – едва ли ще го вините. Вече знаете. Да си Василев не е лесно. Напротив – тежко е. Повярвайте ми.

Аз като съм си говорил колегиално, по “шлиферски”, и с други черна пардесюта на други приносители и мажоритарни собственици – и на тях не им е лесно. Нали всички трябва да бъдат приятели, да се обичат, да си помагат. Много от моите колеги от кожения ни свят ми казват – нашите собственици се потят повече от твоя. Нищо, че са в София и не са шлифери на банкера ти.

А да ви питам нещо – вие можете ли винаги да казвате “не”? Май не, а? Е и при моя приносител и ползувател (русизъм, тъй ми идва най-добре) бе така. И на него му бе трудно. Пък и ако погледнете сайта на катебе-то – вие ще видите всички благодарни описани. Там му благодари Чакардъкова (днес АБВ народен избраник, преди певица), там му благодари Наско-то от бетеера, там има духовници от манастири – там има доста доволни. Някъде ми се губят мълчаливите днес Въргала и Титито. Има и много други, много по-свенливи, мълчаливо благодарящи на г-н Василев.

А забравихте ли “прекрасните” лихви? Забравихте или истинските, красивите думи на вратата на катебето – “клиентите са ни скъпи”? Успяхте ли веднъж да погледнете рекламата на банката, напомняща серия от филмите за Еркюл Поаро, записана в тъмната, но работеща банка, докато вие спяхте – банката работеше, контролирана от охранителите й?

Сега всички се надпреварват да ми обиждат собственика – но задавате ли си въпроса – защо всички чакаха толкова месеци? Кой чакаше чудо? Аз по себе си знам – преди да стана кожено пардесю, напомнящо тужурка, доста зор видях, но разбрах – няма чудеса. Как така аз, шлиферът, пардесюто, разбрах простите неща, а всички банкери, политици, икономисти и умни не успяха да схванат, че и при банките – след дълго чакане банки стават бакии, когато бакиите се превърнат в банки.

Чудя ви се – ала вероятно защото съм само шлифер, тужурка или пардесю от кожа на прасета. Чудя ви се докога ще се чудите?

Аз, шлиферът, тужурката, одралият кожата на прасетата, пардесюто.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>