Катарзисното сепуко като промяна

 

 

 

Без да бъда пророк – мога от сега да видя – след хиляди разделителни линии и “рубежи”, сяти, копани и градени между Българите и между нас като страна и нормалния свят – в навечерието сме на нов “възродителен процес” на имената на героите по сцената, и в живота.

Все повече ние летим, с растящо ускорение на каруцата ни, към падането на нови тонове маски по паважа, по селските пътища и по аутобаните, наричани магистрали.

България явно няма да бъде същата, както и светът няма да бъде познатият до скоро. Илюзиите, че ще живеем във вечен остров, населяван от клонирани “ни риба-ни рак” организми, дори не примати, с прости и примитивни взаимоотношения, си тръгва също.

Искано или не от мнозинството Българи – България повече не може да се оглежда в мръсното огледало на миналото, едва различавайки чертите на лицето си в напуканото, мърляво и оплюто от мухите свое лице.

Очевидно “дълбоките корени на миналото” неудържимо тикат България към “визуализация” на отдавна видимото, но не сторено, зрещно национално сепуко, което е най-доброто начало на уж исканата от всички, случваща се наистина промяна. С други думи – бракоразводният процес с миналото започва, за ужас на младоженците и кумовете. И радост на децата от консумирания брак.

Всъщност – никой не може да попречи на един народ да получи исканите силно уроци, които както знаем са винаги колективни и на финала, след драмите – винаги здравословни за националния организъм.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>