За врабецa и онемяващите думи

 

 

Ако си спомняте, при комунизма, имаше една “крилата фраза”, изричана често и с горчива ирония. “Кипи усилен труд”. През тези думи ние иронизирахме тогава безсмислието на ставащото и живота ни през светли планове и още по-светли намерения, подменяни през всеки пленум. И през прозренията на главните строители и мъдреци.

Сега сякаш от кипежа от преди десетилетия нищо не се е променило.

Турското кафе не е виетнамско, както честно тогава пишеше по табелките. Кафето днес е някакво, но непременно “тънко”. Кафеникава и безлика течност, която е непременно гореща. И толкоз.

Живеем във време, което нямаше кой да ни го опише преди години. А ако бе ни разказал за днешната обърканост, суетна безпомощност и разнебитеност в мислите на избраните “мъдреци”, ние щяхме да го обявим за луд. Чисто луд.

Ние никога не бихме допускали, през нашата стандартна “нормалност”, че ще достигнем до тези “висини”. Време, в което “нормалните” думи, опаковащи мислите ни са уморени. Не просто уморени, не просто посърнали или посрамили се от безсилието си, ние просто все повече говорим с онемяващи думи.

Ние просто мълчим. Вероятно осмислящи в какво сгрешихме. Защо и в какво бяхме наивни? Кому дадохме своите мечти и дали всъщност мечтите ни не са били илюзии, примрежвани, прикриващи истините, в които светът извън територията ни не е спрял да приема за прости факти.

Няма спрял да работи човешки мозък. Няма и спрял да се развива свят. Вероятно мислите ни се надбягват с реалностите и търсят надеждите и основанията за идващите, различни от днешните, дни.

Няма и онемяли мисли. Има онемяли, свити устни и очи, които са отворени винаги. Докато дишаме.

В живота винаги има едни епизоди, в които надеждата се е свила като врабец, влязъл по грешка в една топла стая, но иска силно да излети навън при студа и живота, при другите врабци.

Врабецът в нас ще напусне студената стая на миналото и ще полети. А думите, сякаш онемяли ще излезнат от затвора на страха от неизвестното утре.

Аз вярвам, вероятно наивно, а вие?.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>