Влакът към града

 

 

 

 

Не зная дали сте се замисляли, но в мнозинството от случаите, когато ние сме объркани – грешката е изцяло наша.

Наивността, илюзията, че другите сме считали за мислещи като нас или “работещи” по нашите мерни единици, е изцяло наша грешка, искрено в наивността си недоразумение, несверен часовник на ръката ни. Истинска обърканост, в която ние сами сме се вкарали, а обвиняваме с думите си другите, и страдаме. Дълбоко, неутешимо, смазващо ни.

Всъщност от кого страдаме? И защо? Кой е виновен на доброволната жертва на илюзиите си? Кой е готов да плаща сметки, за които дори не знае?

Тези думи имат сал един смисъл – това, че светът е станал по-сложен и се е променил, а ние сме “успяли” да разберем” е единствено наш, личен проблем. Просто, увлечени от изгладеността на мислите си, ползвайки същите, вероятно дълбоко немодерни матрици или шаблони за разбиране на света, ние сме се вкарали във филм, в който главният герой, ние, се е оказал сам сред грижливо написаният сценарий, бил толкова добър и обясняващ ни всичко.

С едно уточнение – до вчера. Днес е друго. Но не сме го разбрали. И набеждаваме другите в нашата немодерност. И страдаме. Дълбоко, неутешимо. От себе си.

До като го прозрем и се осмислим като сгрешили, самозаключили се в килията на наивността си и простотата на разбирането на света, който някак случайно, в тарапаната, не е същият. Променил се е, а ние просто сме изпуснали влака на историята, който винаги е ходил от малкото ни село до града. Но ние, водени от привичното, никога не сме се интересували от разписанието му, от лицата, които са идвали в селото ни за малко. От мислите им, от това, което те правят. Ние просто сме били доволни не-граждани.

Някой ден, всички илюзии свършват. И осъзнаваме онези думи на баба – сине, светът се променя постоянно.

Който разбрал – разбрал, казваше също тя. За неразбралите остава страданието, за останалите, ние, болката ще отминава през промяна. Страхът от страданието и идващата болка не променя историята, в която оживяват само разбиращите я.

Влакът не е спрял да идва. Влакът към града.

Този разговор е безкрайно дълъг и отлаган от нашата боязливост и доброволна наивност. Този неслучил се вътрешен и наш, човешки, публичен разговор е истинското основание на днешното ни страдание. Дълбоко, преповтярящо трескаво мисли, обикалящо каютата на душата ни като затворник с доживотна присъда. Краят на тази присъда, издадена от нас самите на себе си е вероятният, единствен, изход от днешната ни обреченост.

Илюзията, че другите са лоши и не ни разбират е само наша. Във влака има място и за нас. Но трябва да поискаме да си платим билета, който се нарича признание. Признанието – аз сгреших. Най-скъпият билет, който дори не се продава, а се изстрадва.

През страдание и път към себе си и простите истини за честността да виждаме истината – за себе си и за света около нас.

Светът се повтаря – може би тази мисъл ни липсва във веригата на прозренията, които сега бият в нас. Никога и никъде по света един народ или отделен индивид не е успявал да живее по-добре без да се промени. Усещането за болка е само сигнал, който ние получаваме от себе си (и от света, неосъзнавайки), че нещо не като “подобава”. България и ние не сме изключения или исторически феномен, просто отлаганото дълго, рано или късно идва като сметка. Илюзията, че сме остров, провинция, губерния или щат, отминава.

Илюзията, която днес усещаме като болка. От себе си. Неосъзнато все още, но целебно. И преживяно от милиарди други на земята – сега и преди.

Нищо ново за света.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>