Краят на едно голямо междучасие

 

 

 

Ако четем или слушаме българските медии днес, ние с огромни усилия на мислите си можем да допуснем (евентуално), че светът в който живеем е сякаш променящ се и доста неспокоен. Цялата битка на Българските медии, след 25 годишната им деградация, е насочена само в една посока – създаването на паралелна реалност на света, уродливо, криво копие, в който живее и България днес. Усилия, искащи да родят “целебното успокоение” – ние не сме добре, но другите са още по-зле. “Бай, бабо, да не сте срещне промяната-мечка”.

Разбира се, организирането на сценичните ефекти на мъгла по сцената, са оставени в ръцете на обговарящите “реалността” политолози, политици, социолози и подкрепящите ги, стоящи по-ниско с чиновете си “независими” наблюдаващи наблюдатели.

Ние сякаш станахме доброволни (съ)участници в истинско пейнт бол състезание с умовете си. Живи, но пълни с болезнени спомени и страхове, “предпазващи” ни от свободата да мислим, да мечтаем, да осъзнаем силата си.

На жителите на България е сякаш предопределено да живеят в свят на “сложности”, завери и конспирации. Свят, в който “добрите” са неясни, ако има “лоши” – те са ни съюзници, но по документи. Свят, в който всичко е неясно, сложно, противоречиво, отблъскващо обичащите простите истини и света, в който живяхме при комунизма – светът на черното и бялото. Именно този наистина сложен и противоречив свят е “най-добрият” и предизвикващ естественото чувство на погнуса, описван като “всички са маскари” или “всичко се купува”.

В действителност “задачата”, която е поставена пред упоменатите “изпълнители” е много проста – изграждането на нова Берлинска стана – невидимата, но осезаема, деляща ни от “другите”, неясните, уж наши съюзници. А за проверените “добри” – ние си знаем. Братя, които ни продават най-скъпия газ и не обичат да свалят цените на бензина, но на мига ги качват – съобразявайки се със невидимите при слизането им, “световни цени”.

“Тънката игра” на сантименти, подменящи разума, сметката и рационалното започва да става все по-сложна, защото в уж невидимите за медиите новини от Русия напъват по световните агенции вълни от абсурди, нелепости и безсилие, което за ужас на левите разказвачи на релаксиращи матри ги връща към омразните сметки и към реалността, в която всичко има своя цена, диктувана от правилата на пазара.

И колкото повече Русия и светът се отдалечават от деня, в който “зелените човечета” се появиха в Крим и “подпомогнаха” “празника на демокрацията” и “свободните волеизлияния” на жителите на Украинския полуостров, още по силно става видимо и очевидно – нефтът и газта могат да излизат от тялото на земята с технологии, които Русия няма. И никога не е имала. И няма да има – заради “мекушавите” и колебливи в началото Западни санкции. Въпреки шеговитите и надменни забележки на руските високопоставени чиновници, че Русия си е само-достатъчна и има в краката си Европа, най-големият й, гарантиран клиент.

Всъщност “зелените човечета” се оказаха най-големите сапьори, унищожители, буквално разрушители на невидимата уж, но усещана от всички нова Берлинска стана. Стобор, издигнат от газопроводи, петрол и зависимости на доволни от печалбите си компании по територията на несъществуващата, но фактическа голяма Евразия – от Атлантическия – до Тихия океан.

И ако отново се върнем в България, и отново поискаме да разберем в кое време живеем, на кой свят принадлежим – ние ще се окажем усетили се в едно историческо междучасие. Между двата училищни звънци на историята – между краят на физическата Берлинска стена и новият финал – на създадената през тези 25 години стена от зависимости и енергийни съюзи, подчинили се на презряната уж алчност, която никога не била политически ориентирана. Печалбата, като и парите опредметяващи я, никога не са миришели.

Вечният спор кой свят е по-справедлив никога не е намерил и няма да намери своя отговор, защото никога няма да бъде намерена формулата, която да описва човешката природа, “разказана” прекрасно през Десетте Божи заповеди – забрани, показващи ни по своя “простичък” начин за човешката ни слабост, обърканост, двоумене, несигурност, възходи, залитания и за вечните съжаления след като плановете да изхитрим другите, подведени от “Изключителността” ни, се провалят. Достигайки до горки разсъждения, наричани равносметки или изводи, а описвани при драматичните моменти на самооценки и анализ като катарзис, още от Аристотел.

Картината, която описва този текст единствено цели да разкаже за края на един свят на приповдигнати очаквания и за краха на поредната илюзия, че насилието, силата, лъжите могат да живеят дълго. И признали или не, ние, доброволни самоотлъчилите се от модерните и по-прагматични цивилизации, и другите, повярвали в чудесата, произтичащи от “глупостта” и слабостта на другите срещат непременно реалността, наричана сметка и съобразяване с другите, са верни.

Усилията да бъдат спрени времето, мислите и свободата им, да бъде напъхана насилствено човешката природа в “правилата на силния”, рано или късно, рухват.

Привидната наивност на текста, вярвам, че е само привидна и подвеждаща. През новините прозират събития, факти, процеси, които само подкрепят близостта ни до момента когато все повече ще се убеждаваме, че дори в доброволно избрала провинциалността си България, няма да е същата. Лицата, героите, имената нямат никакво значение за историята. Не че Историята не се пише и през имената им. Историята се пише от фанатиците, предателите, героите, визионерите, лидерите, мъдреците, изобретателите. Но в историята истински остават онези които са борили се и са успели в това да има Промяна, ползваща мнозинството. Идеологиите са били единствено и само инструменти – конструкции от представи, очаквания, инструменти и намерения за управление на умовете, а по-късно и съдбите на повярвалите или насилените да “повярват”.

Истинската ни “битка” е била винаги, остава и днес, битката с нашата човешка природа, с алчността ни, слабостта ни и страховете ни – нашите доброволни ограничения и въздигащи ни едновременно.

Ние имаме привилегията да живеем на неосъзнато днес (и сега) време на края на едно историческо голямо междучасие. И все повече ще чуваме звънецът за края на времето когато бе 1917 и близо стогодишните й последици над живота на стотици милиони по света, след милиони смърти, изкривени, деформирани съдби. Звукът от камбаната, която бие за края на една утопия, властвала през насилие.

Звънецът бие. Ние ще го чуем, а вярвам и видим – прогледнали със сетивата си на човеци и хора.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>