Вечни обувки няма

 

 

 

Да мислиш, това значи да виждаш процесите и връзките между фактите. И да не вярваш на очите си и на сакралните думи на баба ти и дядо ти. Техните морални примери са друго – но никога не трябва да забравяме – векът е XXI-ви, годината 2014. Днес е “модерно”, дори нужно, да се съмняваш постоянно.

Съмнението, само по себе си е мъка за вярващите само на очите си. Съмнението е тревога, къде осъзната, къде не. Но е море от страхове, които само мъдри приятели могат да ти помогнат да овладееш. Приятели със знание за житейските морета и океани. Приятели, които сам си поканил в живота си. Ако си пожелал, пак сам.

Да можеш да мислиш не е като да си го мислиш, че го можеш природно. За зло или добро – мисленето и анализът не са природна даденост, ако надхвърлят в задачите си дребното битово. Онова дето си го мислим в делничното са инстинкти, навици, придобити рефлекси. Да анализираш значи да си учил, и то доста. В днешните времена (повече от всякога) ако искаш да управляваш животът на другите и да им помагаш да живеят като човеци и по-добре – трябва да си се качил на нечии рамене. Други здрави рамене освен знанието на Земята няма, и не е имало никога.

Всички световни опити за подръчно управление на една държава са завършвали с гръм, трясък или крах. И са плащани от всички – и от “лошите”, и от “добрите” “играчи” и наблюдатели. И от “кибиците”, и от присмехулниците, и от децата им , разбира се, на всичките изброени. С лихвите!

Сложността на обществения организъм е наистина голяма и трудно разбираема, дори непонятна за незнаещите или училите малко. Никога видимото не е това, което всъщност виждаме, защото не го проумяваме. В едно общество всеки е свързан с всеки. Пипането с мръсни или неграмотни ръце в единия ъгъл на “невидимата система” на обществото се “показва” от най-неочакван за неучилия ъгъл.

И в XXI век, дори и в България, да мислиш значи да си учил. И най-вече да си се научил да слушаш тези, които са ти “най-неприятните” – тези дето са по-учени от теб. Да търсиш знаещите и модерните и да се съобразяваш с тях. Тези дето знаят и са го доказали, не с дипломи в рамки от университети, чийто традиции са на възрастта на първото посещение на предприемчив столичен раздавач (и професор) на кетапи и срещата му предприемчивия му “колега” – местен гаулайтер.

България се напълни със специалисти по “всичкология”, дяланите камъни на 25 годишното (поне) усилие да управляваме живота си през принципа “няма принципи и закони, има хора”.

След изчерпване на ресурса на новия внос на юпита, съвпаднал щастливо с възхода на световната икономика, днес, след близо 6 години икономическа криза, ние ще достигнем до точката, в която нищо няма да ни позволи да продължим по “нашата” си “методика”.

Моделът на младия успял “предприемач” Пеевски си тръгва. Пеевски няма никакво значение за историята, просто използвам известния “пример” на разрушеното обществено “представителство” на успеха днес.

Днес, в навечерието на новите избори, може без много трудности да се предвиди – България я чака най-страшната и най-тъжна раздяла. Раздялата с илюзията, че сме много специални и нас нищо не ни лови. И че видиш ли пазарните и социалните закони могат вечно да бъдат подмитани от думите на домораслите експерти.

При цялата ни добронамереност към “средата” ние можем да видим само едно – трупаната грамада ще се изсипе върху нас, нейните мълчаливи строители. В едно общество няма безучастни и невинни. Дори без да правим нищо, ние сме взели своето решение да правим “него”, нищото. Всяка наша стъпка е решение, което осъзнато или не, води до последици. Привидната невидимост на ефектите е видима само за неучилите да мислят, тоест – да вникват, през “очилата” на знанието..

Дълго отлаганият и “мразен” свят ще нахлуе със законите си в живота ни. Закони, отдавна описани в “дебелите книги” и за тези, които са пожелали да ги научат. Клопката на безмълвните книги е страшна. Стоящи в прашните етажерки или в книжарниците, книгите пак са верни. Това че когато, стоейки под дървото, ни удари ябълка и не знаем за Нютон и Закона за гравитацията, не отменя неговото действие. Нютон няма как да дойде да ни напомни за инак простото обстоятелство, което го е направило вечен.

Четени или не, разбрани или не, осмислени или подметени от пропагандата на “успехите” – законите на грамадата действат. И някой ден се изсипват връз нас. Ние няма как да сме изненадани. Рано или късно старите обувки трябва да бъдат ремонтирани с нови подметки или просто сменени. Инак – боли, студено и боледуваме. А можем и да не оживеем, ако заболяването на финалът е с диагноза “сепсис”.

Вечни обувки няма. Няма и вечно безвремие. Явно ще откриваме и тези “принципи” наскоро.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>