ФБ постове – 09. – 08.2014

 

Човек без истински победи в живота си е вечен слуга. Размерът на победите нямат значение. Актът на битката към истинската, изстраданата победа гради човека и “реди” купите, които той всъщност сам си раздава и подрежда не в шкафчето, а в душата си.


Истините нямат работно време, униформа или партийна принадлежност.


Дори надеждата за победа, мисълта за битката и загубата са вдъхновяващи. Истинската политика е “война” с много битки.

Но се иска лидерство, а не мушморочество. Иска се визионерство и характер, и едно просто признание – аз не зная всичко, изречено пред всички и публично.

Иска се ясното, осмислено разбиране в кой век живеем и каква е голямата картина на света, в който живее страната. Което се нарича ръст, мащаб, само-осъзнатост на лидера.


„Първият урок, който ти дава животът е, че си глупак. Последният – че си все същият този глупак.”

Рей Бредбъри, авторът на “Марсиански хроники”

Много хора никога няма да прочетат тази мисъл на писателя, но това няма да им попречи да разказват на всеки срещнат за мъдростта си и за това как ще спасят срещнатия.


Недомлъвките в обществото са от недохранване на алчността. Недомлъвките са недоМръвки.


Попътно

Все повече България се превръща в обиталище, свърталище, територия на объркани и загубили пътя и ориентирите души. След 25 годишно строителство на крива демокрация, днес един по един всички надуваеми герои издишат. “Безликите” избиратели не ги щат.

Очевидно, след 25 годишна “демократична” логорея, дойде и времето на всеобщата, признатата и истинската погнуса на всеки, от всичко и към всички. Все повече думите нямат никакво значение. Животът сякаш няма вкус. Блудкавото ни битие ще си тръгне, но идва истинската криза. Идва денят, дните, годините на завръщането ни към себе си и простите неща.

Местният щам на демокрацията взе да носи беди и засилващо се усещане за тежка болест. Преялата с лъжа “публичност” се гърчи преди финала.

Признато или не – светът около нас казва едно – така повече не може.


Българските политици са или лунатици, или “отчаяни (захранени) оптимисти”. И все повече ми напомнят на треньори на треторазредни футболни отбори, разказващи гордо пред поканени (и нахранени) медии за своите “творчески планове” за УЕФА купи, Златни топки и междузвездни победи.

Само не разбирам дали наистина си дават сметка, че журналистите, дори нахранените, не са (все повече) в състояние да замъглят мислите на драгите слушатели и читатели.


Късно е, Миков, 2.000.000 си тръгнаха заради теб и клонингите ти. Миков: Не искаме държава, която да е повод да тръгнеш към Терминал 2 (офф)


България в едно изречение: Кандидат-депутат, ползващ се с имунитет, и настоящ кметски наместник, е хванат да краде ток.


Все повече се доближаваме до деня, в който вместо република на входа, на Българските граници може да пише “психиатрия”. По всички симптоми, и с тази малка “корекция”, ще има хармония на ставащото на територията, която населяваме с описанието и предмета й на дейност.


Бих бил много любопитен ако всички, които подеха инициативи за повече четене, споделяха колко книги са прочели в последно време. Не съм подозирал, че липсата на идеи може да произведе толкова ПР книголюбие. Пощипването на чужди идеи не дава никога резултати ако е плод на хрумвания и импровизации, родени от недостизи.

Фантазията е човешко качество, което е дълбоко свързано със свободата и независимостта на духа и мислите му. Баналността на извода е тъжно вярна и днес, както и смисъла му.


Няма нищо по-естествено и логично днешното (ни) време да роди Криско, а не Христо Ботев или Христо Фотев. Майката и мамата “заместиха” “Майци си”.


Мой приятел направи неволна грешка при писане. Написа “мидиите” вместо “медиите”. Вижда ми се вярна. Не го коригирах…


Най-смешното и абсурдното (погледнато през очите на всеки гост на страната ни) е как по всички предизборни снимки и по плакатите е това как политиците се рекламират или снимат под/до задрасканите номера, над които настояват.

Очевидно, “парадоксалното” правило – най-невидимо е вижданото с очите, е вярно.

Ако се замисля над извода – или съм гост, или съм луд. “Нормалните” не забелязват факта. Или просто е твърде дребен, дори дребнав, сравнен с останалите “невидими” картинки около нас.


По света грипът тази година може и да има американски имена, но в България щамът на болестта в душите и мислите ни се казва “Лясковец”. Ваксина за тази болест няма. Има суетящи се лекари, наречени “изпъчени” политици и един много болен народ, “излъчил ги”.


Имам “голяма” битка с ФБ и себе си – като какъв да се опиша – министър-председател на своя живот или президент на личната си република, или монарх в кралството си, метач в отдел “чистота” на своята малка община, защото едновременно съвместявам четирите длъжности, наричани просто човек. Поданик в малкия си свят.

Приемете тези думи като отглас на многото титли, с които се кичи света около нас, забравяйки (вероятно) простата истина – титлата е временна, властта си тръгва между пръстите като пясък, едва дошла, а животът е миг.


Многогласието vs мълчанието

Ако всички изпълнители, участвали по всички концерти на предизборната кампания се съберат, дали биха могли да изпеят по приличен начин поне една песен? Аз поне не мога да намеря разумен отговор на този сравнително прост въпрос.

Концертната програма, съгласно днешния политически етикет, изисква непременно песни. Така както и стана.

Явно е, че идеите не могат да се изпеят, но и в песните има идеи, които са вечни. Проблемът в е прочита, не в песните. “Малкото” обстоятелствто, че годината е 2014, е избягало някъде. Къде? То си знае.

Все повече си мисля, че типичното, нашенско многогласие в песните не е случайно. Или изкуството на фолклора е пуснало дълбоки и неосъзнати корени в Българско колективно съзнание, или просто типичното за недоразвитите народи хорово говорене/викане/пеене ни е обхванало до степен на обладаване.

Мълчанието, което е всъщност мъдрост, е напуснало ни.

Оптимистично си казваме – засега…

През останалото време ни остава да бъдем просто хора, човеци. Анонимни, тихи, добри за шепата близки и приятели. И даващи – ако имаме какво. При размисъл се оказва, че винаги има какво да се дава – не е до пари. Да раздаваш надежда, вяра, обич е толкова лесно и просто. В животът, всъщност, най-важните неща са вярата, надеждата и любовта. Оказват се и най-трудните за “намиране”.


Изборът какво искаш да мислиш и в какво искаш да вярваш е личен! Ако си сам сред пустинята – изборите са два. Стоиш, умираш, и вторият – крачиш, вярвайки!

Няма трети! Всеки трети е смърт, съзнателна – през избора да не правиш нищо. Дори безделието, правенето на нищо е избор!

Няма крачещ, който дори стаено (тихо, някъде много навътре в мислите) да не вярва. Вероятно не е осъзнато. Не се е появило на съзнателно ниво в мислите. Крачиш ли – значи не искаш да стоиш в точката на старото, което вече не ти дава надежда, дори капка илюзия.


Папа Франциск за популярността и славата

Запитан за популярността, която е придобил по света, което бе затвърдено отново по време на посещението му в Южна Корея папата посочи: “Разглеждам това като щедростта на хората от Бога. Опитваме се да размишлявам за моите грехове, за моите грешки, да не се възгордявам. Защото знам, че популярността ще продължи за кратко”.

Той допълни, че сега вече по-спокойно борави със своята популярност, макар че първите пъти “малко се е уплашил”.(офф)

 

 

 

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>