За “въпреки” животите ни

 

 

 

Някъде, в началото на “прехода” (оказал се приход за избраниците) имаше една спор – какво е построил комунизмът и защо трябва да не “обругаваме” доскорошното (тогава) минало. Отчаяните опозиционери (не-назначените) твърдяха – всичко, което се е случило в живота на България е ВЪПРЕКИ партията и “светлите” й задачи. После тоя спор утихна, започна капитализЪмът, който в Българската си версия се оказа безкрайна перестройка и истинско менте на “оригинала”.

Днес, 25 години след началото на безволевите промени на България, можем отново да кажем – всичко, което се случи в тези страна е ВЪПРЕКИ ПОЛИТИЦИТЕ, ПАРТИИТЕ И СИЛНИТЕ ВОЛИ. Вероятно тези мои думи са силни, нуждаят се от уточнения, но в главното си значение са верни. Ако не бе подбутвана от Европа, България щеше да продължи да бъде губерния винаги. Европа бе примамлива именно с фондовете си за политиците, а не с перспективата мравката да щъка свободно и да напуска когато й скимне територията ни. Насила Европа бе превърната в мантра, която гнуси неразбиращите смисъла. Животът на мравката, строител на капитализма и “либералната икономика”, продължава да бъде битка с държавата, с безумни закони, с липса на правосъдие и елементарна сигурност.

По ирония (жестока) – днес именно “беглеците” от България, емигрантите са най-големият “инвеститор” в България. Инвестирайки в живота на останалите тук. Думата “инвеститор”, употребена за тези наши сънародници е свеливо отбягване на гнусливата истина за настоящето ни.

За радост или за мъка, днешна България изглежда като зоо-парк. Вероятно във всички зоопаркове има по-малко решетки и блиндирани врати отколкото в къщите, офисите и имотите на “електората”. В добавка, броят на служителите на охранителните фирми е по-голям от сумата на военните от армията (колкото-толкова) и служителите на полицията (толкова-колкото). Погледнато парадоксално, животните в зоопарка са по-свободни от посетителите. Леопардът Алонсо от Ловеч е по-свободен от нас и ние го убихме.

Животът ни тече на кестерме от нормалните държави. А ние, дълбоко провинциални се изяждаме един друг в безумни спорове, крадейки от животите си. Крадейки от съня си, от мислите си на хора, които са дарени от съдбата да живеят в Европа, а не в Третия свят.

И защо всичко това е станало, и то не просто станало веднъж или дваж, а е животът ни? Хабим огромна енергия в битки, които единствено ни омаломощават, лишават ни от сили да мислим, да (се) променяме, да се развиваме заедно.

Винаги ми е смешно когато чуя думата “надграждане”. Какво точно днес България може да надгражда? Има десетки, стотици, хиляди примери на хора с дела тип “въпреки” – хора, личности (но не светски), които не са се предали и са градили и са постигнали доста – защото са изграждали и не са се предавали, живеели са “въпреки”. Тези герои ги няма много по медиите, те са анонимни. Ако ги има са ПР елемент от нечия реклама, светнат за малко, “промоутиран” от “промоутърите”. Такива хора живеят анонимно, без светлини. Именно защото не са нужни – примерите за истинската воля за промяна не са нужни на статуквото. Успехът тук е обвиняващ гузната среда. И е опасно заразяващ, дявол да го вземе. Пречи на рахата.

25 години бе крадене на историческо време, безсмислени битки за и срещу очевидното. Минахме през всички възможни рекомбинации. Внесохме си цар, изнесохме си горите и проститутките и апашите. Изнесохме си (зорлем) умовете и енергията на страната. Изгонихме младите, единственият резервоар на истинска промяна.

За да няма лица. Да няма градеж, сред отровата на “имплантираното” (съзнателно) пошло. А овцете, добитъка, ние – да се саморазправяме, оживявайки в турнирните мачове на животеца си. Култивирайки мразенето като стил, средство и единствен начин за оцеляване.

Животът, в които ние сме тикани към (взаимен) канибализъм не ражда, той погнусява едни и те си тръгват. Други оставаме тук и се изяждаме взаимно. Кой има полза от всичко това? Защо? И докога?

От ден Първи на “демокрацията” – в България демокрация не е имало. Имало е ВЪПРЕКИ оживяване. Имало е виртуални мистификации. Битка за дребни неща, с превес на думите, на намеренията, на обещанията. Не случайно и днес, в кампанията, политиците говорят (уж убеждавайки ни) през “посланието” “трябва”. Трябва, да! Но не само по време на кампаниите.

Животът “въпреки” трябва и ще свърши. Въпреки шепата силно желаещи го като живот на останалите милиони. Танцът “две напред – три назад” ще свърши скоро. Времето ни на провинция, губерния, протекторат изтича.

За зло или за добро – това осъзнаване не е само ваше или мое.
България и Българите заслужават друг живот. Ние не сме нация на идиоти, проститутки, систъри и брадъри. Ние не сме свят на объркани души, които ни тикат да “дишаме” ежедневно. Няма нормална страна, в която светските лица и телевизора са се слели и бройката на “медийните светци” да е 100 – 200 души. Вечни примери на логорея, самовлюбеност и фалшива страст. Свят на дъвките за очите. Мъпет Шоу и театър на сенките, заедно. Кукленият театър бил в застой, драматургията била слаба. Грешка. Има успехи – и ние живеем сред тях, въпреки…

Засега!

Въпреки е само предлог в граматиката и не е начин на живот по света.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>