За мислите, заничащи зад ъгъла

 

 

Ако сте се замисляли скоро коя е годината, в която живеем – вероятно сте се обърквали. Чогорно ни е някак. Историческата и човешката ни раздвоеност все повече иска да изтрие датата от календара.

Все повече си мисля, че живеем в поне в поне три исторически епохи (години) – 1939, 1989 или в 2014. Едновременно.

А това не може да продължи дълго. Няма конструкция на времето и неговите мисли (нашите), в която да живеят два свята или или две представи за света в една душа.

Рано или късно (по-вероятно рано) – ще се случи разцепване на тази наша раздвоеност. “Съединяването” на времето във всеки от нас е доста индивидуален, личен и интимен процес. Но именно илюзорността на “стратезите”, че има живот в две реалности, които думите и представите, които се налагат през думите (пълни с “преразкази” на реалността), ще приключи. Ще се срути, като всяка къща, строена от въздушни тухли.

В сложната алхимия на мисли, чувства, представи, илюзии и надежди има точка на пречупване. Идва (винаги) денят в който очите и мислите ще поискат да виждат едно и също. И тогава – един по един, в индийска (индианска) нишка ние ще се озовем на брега на “единното” историческо време. Тогава полу-сънени, току-що пробудени ще разберем себе си, а малко по-късно и реалността. Не че видяното ще бъде еднакво. Не. Просто – след случилото се душетресение – ще има за всеки от нас по един нов свят. Едва ли физическите закони ще са други, но нищо няма да е същото. И “новите” ще сме ние, пробудилите се от себе си, които сме днес.

Животът бил пътуване. Много вярно. Но истинското пътуване е към нас, самите. Някой ден (а той винаги идва) ще се събудим в географския център на своите душевни земи.

Пътуваме, крачим, задъхани, поемащи си въздуха трудно. Мислите са стиснали гърлото. Но всъщност ние се прощаваме по мъничко с илюзиите си за своята изключителност и как може(хме) да си направим перпетум-мобиле от илюзии. Истинско, работещо, доходно. Против законите на физиката, химията и здравия смисъл.

Няма въздух назаем, той се заслужава с личните ни гърди. И най-вече със самопризнания – сами сме, слаби сме, можем не повече от колкото наистина можем. И всичко това са мисли. Много неслучили се мисли, които ни предстоят.

Всяка мисъл се заслужава. Честната – най-лесната на пръв поглед – тя най-трудно ни става приятел. И всичко това се заслужава. През страдание, което е всъщност е среща на илюзиите и реалността. Една раздяла, която ни чака зад нашия “ъгъл”, на следващата пряка от пътя ни.

Ако има един могъщ, общовалиден, гарантирано добър “лечител”, то това е истината – тъжната, страшната, жестоката, смазващата. Всеки малък “бушон” от илюзии (който е част от житейския оптимизъм) е пречка, продължаване на агонията. Разговорът за здравото хранене, витамините при отворен прозорец за болния от жестока болест е крадене на историческо време и убиване на болния. Нещо като клинична пътека към Рая, водеща към Ада.

Смелостта да до гледаш живота в очите не е за всеки, тя се изстрадва през страдание, един процес на раздяла с минало, подвелите те, фалшиви герои и най-вече – раздяла със страховете – мога ли да се справя ако се променя. Силата на един лекар е само една – дали е добър диагностик. Добрите лекари правят своите заключения хладнокръвно, но и честно, именно защото обичат живота и не са забравил клетвата си пред Хипократ. Другите, посредствените обещават бързо излекуване и са “щастливи” да имат болни с хронични, но не с летален край заболявания. Лошите лекари са като гледачките и врачките – казват поисканото от нещастника.

Всяка прилика на казаното в предишните редове на този текст с реалността ни не е случайна. За съжаление – болна България е с диагноза “сепсис” – тотален отказ на имунната система да се бори сама с инфекцията.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>