За къде пътуваме

 

 

Не зная дали си спомняте мислите си, изживяванията и емоциите си една година назад. Дали сме си представяли колко е дълбоко общественото ни заболяване и колко са сринати всички съпротивителни сили на обществения организъм? Едва ли.

Не абсолютизирам ролята на протестите, но днес е все по-видно от всякога – “магията” на привидното “равновесие” си е тръгнала завинаги. Сякаш един полъх на вятъра на промяната обърна картонената конструкция на последните 25 години от живота ни. Протестите бяха стихийната битка, войната на илюзиите на “малките” хора, които неразбиращи ставащото около нас искаха промяната да се случи извън тях, в околния свят. Помня много добре онези моменти, когато всяка дума, в която имаше дори сянка на мисъл, че промяната е преди всичко лична задача бе приемана с огромно негодувание и несъгласие.

Мъчително, през страдания и страхове, ние “пътуваме” към ново ниво на лична осъзнатост. През трансформации в нас, които са свързани с раздялата с миналото и стереотипите му, ние “сортираме”, разделяме в себе си “доброто” от “лошото” в себе си и все по-честно осъзнаваме кои сме ние в действителност. Несигурността в утрешния ни ден ни връща в реалността и сякаш бързо гони от нас илюзиите, че в свят без правила може да се живее дълго и щастливо.

Едва ли мнозинството от българите осъзнават същността на процесите, в които сме участници, но едно е сигурно – ние всички се променяме.

Колкото и да бяха заобикаляни, а сякаш и неразбирани, думите морал, правила, честност, ние отново се “сблъскваме” с тях. За да ги разберем и схванем като единствените, през които може да функционира по добър за всички начин едно общество.

Въздигнатият в култ егоизъм ще претърпи крах, а заедно с него и нашите илюзии за изключителност, уникалност, всевластие. Завръщането на чувствителността ни към малките радости от добротата и уважението към другия, съседа ни на земята, са именно стъпките, през които ние неусетно се връщаме към себе си и към смисъла от “пребиваването” ни на този свят.

Всъщност ние пътуваме към себе си. Неосъзнавано до днес, но все повече осмисляно. Започнала като тайни мисли, като ръжда, като малка пукнатина в една стена, мислите за промяната са неличими. Неличими и спасителни.

Ние крачим към себе си, към скриновете, таваните и мазетата на душите, където “скрихме” от себе си простите истини, които са незаобиколими. Простите истини, които са всъщност най-сложните, когато умовете са обладани от инстинктите на злото, наричани егоизъм.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>