Корабокрушенци

 

 

 

Не зная как четете новините и как ви изглежда картината, която достига при нас пред медиите. Но ако добавим личната “емпирия” и картината, която усещаме през емоциите си – най-точната картина, която описва България и жителите й е живот на корабокрушенци.

Само простото изреждане на новините от деня могат да ни “нарисуват” картината на уплашените, обърканите, безсилните, крещящите, смълчаните и търсещи своето лично спасение българи. Лицата ни са все повече приличащи на маски, на копия от истински изживявания. По лицата ни се прожектират като в кадри от времената на нямото черно-бяло кино изкуствени, поискани усмивки, пожелали да се появят и победят страховете, които върлуват в нас.

Всеки втори активен и действен, с който съм си говорил, ми разказва за своите планове за емиграция от България.

Дали това виждате и вие – не зная, но моята добронамерена, но честно видяна “картинка” е тази.

Всеки е прегърнал по едно парче от разбития кораб и го стиска като спасителен пояс, имайки илюзорната надежда, че островът, който не се вижда нa хоризонта, е близо, някъде там, където небето и водата се срещат, и нему се пада щастието да го обитава.

Мисълта, дори за общ сал, отсъства. В главите ни бродят епизоди от прочетени книжки и Даниел Дефо и неговият Робинзон ни стават все по-близки. Към тях се добавят, мержелеейки се, партийни програми, непрочетени дори от викащите “шефове”.и зовящи за спасение (на себе си) на съседите по стиснато парче от разбития кораб. .

Ако за миг направим “групова” снимка на новините – ние много бързо виждаме картината на разпадаща се държава, каращи се за корички хора и многото капитани, които искат да управляват неслучилия се сал.

Звуковия образ на ставащото покрай нас е вакханалия, която през “побеждаващите” в миг крясъци на този или онзи, само допълва образа ни на уплашени, объркани корабокрушенци. Сигурно сте забелязали, че нашето човешко устройство е “нагласено” много просто – през виковете ние даваме сигналите към другите за исканото спасение. Илюзията, че крещейки, ние се спасяваме, продължава.

Очевидно, както и в книгите, някой ден Робинзон и Петкан ще се срещнат, уморени, безсилни и разбрали, че оживяването им е обща задача. До тогава, по прищевките на ветровете в океана и страховете в душите ни, ние ще търсим своя общ остров, прегърнали треските на своите илюзии.

Единствената утеха и надежда остава, че дългият и уморителен път през океана ще ни помогне да осмислим по-добре себе си. И че страхът от засилващото безсилие ще обезсили най-кресливите. Последни ще имат думата оживялите разумни. Нищо ново и приносно към историята. Светът отдавна познава пътят към прозрението и промяната, която е съзнателно отлагана, белким ни отмине.

Инак – ние дрейфаме, като истински корабокрушенци сред света, който за всеобщо наше “учудване” живее в XXI век.

Явно имаме да дописваме още историята си на неразбрали света около себе си туземци. Очевидно признанията, които трябва да направим пред себе си все още не са достигнали мислите, които управляват делата ни. Всъщност – преди да бъдем сами сред океана на света, ние бяхме корабокрушенци в мислите. Простата истина, че телата ни обитават света, които строят мислите ни, се оказа отново вярна.

Напук на всеобщото “учудване”. Странстването продължава. Странстването на обърканите ни мисли на доброволни корабокрушенци.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>