Вуду демокрацията (ни)

 

 

Българската демокрация започна като “нов внос” на “стоки” от север и бе “орисана” да бъде перестройка. Днес продължението й има ново име – вуду демокрация. Свят на маски, кукли и много игли, с които “наказваме”, “бодейки” другите, обричайки всъщност себе си да живеем в свят на вечен ад в душите ни.

Историята на Българското “дясно” и носител на промяната е една история на жертвата. От както се “пукна” демокрацията, преди я пукнем наскоро пак, у нас, сред хората, които не искат да живеят по “правилата на комунизма” винаги имаше едно култивирано от лидерите на дясното възпитание в дух на жертва. Неродилият се гражданин бе подменен с един гневен, безсилен и вечно изживяващ се жертва жител на територия.

Култът към личността на първия партиен и държавен ръководител бе заместен с друг култ – култът на жертвата към самата себе си. Самообожестяването на жертвата и дълбоката връзка с “ролята” добута една огромна група от мислещите българи до решения да напуснат България, а други да минат в трайна вътрешна емиграция. Трети – започнаха един безкраен експеримент с “опитването” на поредното дясно, което “статуквото” конструираше, произвеждаше и предлагаше на пазара на обезсърчените.

Безкрайното пътуване сред “демократичната гора” разби естественото първоначално единство. Лидерите се “разроиха” и отлюспваха листенце по листенце “демократичната маргаритка” и след дългите късания на листенцата – “обича ме – не ме обича” – дясното остана като един повяхнал и опърпан спомен – увяхнал и хвърлен във вазата с пожълтялата “дясна” вода.

Подготвените за прехода ръководители и наивниците покрай тях (в повечето случай истински жертви на “системата”) изпълниха с “чест” поръчението. За 25 години “преход” (каквото и да значи това) – днес България и дясното й са разделени и вечно реформиращи се. Играта “тука има – тука нема”, така популярна в началните години след 1989 сякаш не иска да свършва.

Политиката има смисъл и трябва да бъде разбирана като среща на хора с принципи, които могат да мислят и да избират по ясен “за публиката” начин онези компромиси, които биха били добри за общото – това, което обитаваме и все още наричаме Българска държава.

Животът ни на вечни обвиняващи лошата си съдба няма да се промени ако в Българското дясно (при цялата условност на думите) не започне търсенето на каузите, териториите на съгласието.

Във всеки друг сценарии – България (барабар с десните) ще бъде жертва. И ако десните наистина искат да променят България – те трябва да осъзнаят – бедността и липсата на добро образование са взаимно свързани. Бедният човек мрази, той разбира светът като несправедлив и е винаги жертва на “лошите”. Големият грях на българското “дясно” е, че то (те, лидерите му) не пожелаха да създадат истинска средна класа, че близостта до държавната хранилка бе превърната “първостепенна” ценност, която, позната още от комунизма не бе прекъсната като “традиция”.

И ако вече 25 години от живота са ни минали, с пълното осъзнаване, че от миналото можем да черпим само уроци, днес ние трябва да разберем (вероятно ще го направим по трудния начин) – светци няма, няма идеални хора, няма ангели на земята. Има идеи, идеали, ценности и компромиси, които правени на масата, а не под нея ще ни помогнат да излезем от ямата, в която ни натика наивността ни на наивни “демократи” – търсещи светци, спасители и ангели сред лицата на нашите избори. Няма ги, няма и да ги има.

Ако се замислите – ако успеете – представете си една сутрин нямате телевизор, няма блокове, нямате и вестник, интернет го няма. Колко време ще удържите? Колко време ще удържим? Задавам тези абсурдни въпроси, за да покажа колко силно зависим, направо сме зависими от злото и интригите, които се леят въз нас и които имат само една единствена цел – да тровят, да рушат и да унищожават онова, което е най-човешкото ни качество да съчувстваме, да изпитваме симпатия, да бъдем мислещи и за другите, тези до нас. Инак – животът ни ще продължава като вечната и днес повече от всяко видима вуду-демокрация – да пробиваме в мислите си куклите на “врагове”, на хора, които не са ни симпатични да натискаме иглата със страст – до пълното ни самоунищожаване като държава.

Не зная дали усещате – колкото повече натискаме иглата в “куклите” на другите в нашите мисли – толкова повече ние ставаме вуду “кукли” в техните мисли. Насилието, което ние си позволяваме към другите, се връща към нас. Насилието се превръща в колективна спирала и път към нищото и унищожението ни – като индивиди, хора и като общество.

Никой и никога не може да обича всички – устройството на човешката психика се крепи на съществуването на доброто и лошото в мислите ни и конструкцията на света там.

Всяко ново продължение на деленето на светът на доброто на нови под-светове никога няма да ни помогне да намерим опорната си точка от която да започнем промяната в мислите си, а по-късно и в света, който обитаваме. Търсенето на самоцелния идеал е най-късия, гарантираният нам път към ада, към който сме се устремили колективно днес.

Това е ужас без край. Ужасът, който ние творим именно като жертви – онази роля, която ни “завеща’ комунизма и която “ревностно” отстоява “системата” вече 25 години. “Ролята”, която ние презареждаме в мислите, “хранени” от доброжелателите на “демокрацията”.

Всъщност днешната криза в Българската политическа система отразява именно края на “вуду демокрацията” ни, която започна като перестройка и не “пожела” да свърши вече 25 години.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>