“Защо?” не спасява, а ни променя

 

Why

 

Както е тръгнало – далече ще стигнем. Преди 25 години говорихме “45 години стигат” Не стигнаха. Днес сме променили лозунга “70 години стигат”. Ама и те не стигат, дори минаха.

Има едно историческо твърдение, което за сега никой не иска да ревизира. България била на поне 1300 години. Вярно, станало е на пресекулки. Имало е исторически междучасия, но криво-ляво имаме съгласие. 1300 годишни сме имаме история-слънце, без шикалкавене можем да кажем – могат да ни завиждат всички народи с по-кратки истории. Но сякаш тук е видим проблема 1300 годишна (Божем) България завижда на народи със шепа години история. Карма ли е, комунизъм ли е, злото ли е по-организирано от доброто. Никой не смее да го каже. Но фактите са общо приети, имаме общо-народно съгласие – 1300 годишните завиждат на първолаците в историята. Искрено и дълбоко, страдайки.

И не просто завиждат, дълбоко нещастни са. Всеки ден ги “хранят”, от сутрин до вечер със сирогати, мъки, страдания, цунамита от нещастия заливат рецепторите ни.

Де що е умно или окато е поругано. И се задават наивни въпроси, които обитават душите на зрителите, готовите страдалци. Всички въпроси искат визуализация на виновните. “Кой?’ се превърна в мантра, мехлем за очите и ушите, който лекува нищото и краде времето на наивните.

И както е тръгнало – след 45, 70 следва число, което май не сме дори сънували. И тъй като мина една година с “кой?” мантрата, следва новата новата крачка в еволюцията ни. Появяват се първите симптоми на зачатъците на ментални промъквания на невчесани мисли. Които днес се визуализират с гражданска енергия по спасяването на едни жертви на системата-мащеха (за мнозинството) от други жертви на същата мащеха.

Колкото и да се правят невидими, но ефективни (към момента) опити за опитомяване на тази чиста енергия, след покрусата и битките на спасяващите, наречени “доброволци”, става все по-видно и за невъоръженото със социология и медии око – идва нова група хора, което ще зададат единствения въпрос, който ражда промяна “защо?’. И не се отчайват, а действат, спасяват и заразяват с доброто на съчувствието и съпричастието.

Не даряват пари, не пишат Фейсбук статуси, не туйтват – действат и се осмислят, давайки от най-ценното което имат – част от живота си. Не обичат дават интервюта, а да са кални и помагащи. Не са политици, не са функционери – просто “прости” хора.

И тогава разговорът за кармата, обречеността, и отдадената на ролята си жертва ще промени картината. Тогава от днешната страната в режим карма-карашик ще започне да се ражда новото. Прозрялите, че тази тази конструкция на системата-мащеха е куца и унищожаваща, превръщаща в куци и нещастни дори родените без проблеми, ще са растяща група от осъзналите – спасението е лично, но през съчувствие, а не през лукавост.

Тогава ще разберем ,че сме се преродили в мислещи хора, а не като днешния ни въпрос, който никога няма да получи отговор. А дотогава – пътуваме от въпроса “кой?” към въпроса “защо?”.

Учейки забравеното – да мислим и най-вече, дори най-важното – да съчувстваме на другия, този до нас, наричан “ближния”. Ближният идва от близост и доверие и е дума пълна с обич.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>