Ситуационна трагедия

 

 

Започвам с клишето, за да съм ясен на себе си. За сега в света е най-популярна ситуационната комедия. Смях на корем, веселба, хубави хора и радости. Пуканки, кола, чипс.

От как пукна черешовото топче на протестите, до ден днешен сме в режим “априлско въстание” – версия 2014. Хуманно, без жертви, но с кървави писма, хвърковати чети и апостоли с революционни окръзи.

А империята си стои и “произвежда” “титанизъм”. Стока, нова на пазара на овчедушието, широко рекламирана, маркетингово не позната и вълнуваща умовете и екраните (най-вече) на телевизорите. Татаничните битки между деспотите на медиите, величавите политици и “обществеността” не са се спирали, но през цялото време джапането е виртуално, а версията 2014 на въстанието е стрелба с цветни топчета, наречена пейнт-бол (оцветяващи топки).

От досегашният ход на въстанието става ясно, че нищо не е ясно и че въстанието не бърза да роди свободата. На въстанието не му се въстава, гледа му се. Става ясно, че е все по-неясно кой е по-добрият или кой по-лошият. Става ясно, е има стратегия, която е игрална, величава и най-вече телевизионна драма, объркваща не-въстаналите все повече. А на титаните им се водят битки с оцветени топчета – за радост на публиката, която си плаща най-скъпите билети за “театъра” – със животите си, които изтичат между сцените, когато те остават сами и проклинат съдбата (която сами сме си избрали).

Или както казват политиците – този мач сме го играли вече. Мъка, банка, мъка, народно недоволство, умни хора дали парите си в глупави банки. Държавници, които знаят за природата повече от природо-изпитателите. “Водата е виновна”, “природата си прави шеги” (и убива). И после пак – мъка, загрижени банкери, мъка, политици-спасители, мъка, стари кримки-пак спасители, мъка. Вместо овации между сцените – хор на ревящите, а не на смеещите се. Актьорите ревящи, политиците плачещи, народът – немеещ и задаващ си въпроси. Вероятно зреещ величаво.Без кавички. Истински.

Ситуационна трагедия. Нов жанр, в който умират зрителите, а оживяват само актьорите (дори и загиналите по сцените в сериала). Остава само един въпрос – ако за пети път отиваш с болницата с опарени от печката ръце и обясняваш – мислех, че червен светофар и го пипнах и ме боли, помогнете ми – вие този какъв си мислите ще го броят “пациента” докторите? Към кое отделение ще го заведе пътеката на ексклузивната здравна каса? Професионален изследовател или прост луд – какъв е той?

А ние титанично изследваме жанра, родил се само преди 25 години. Ситуационно и трагично.

This entry was posted in Uncategorized, България, политика by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>