Бай Бареков у Брюксел

 

ек bruxelllll

 

Едно политическо сираче си търси родителите из дебрите на Брюкселските (евро)потайности. Бай Бареков търси своето идеологическо пристанище, “преслушвайки” своите събеседници и за благото на поръчителите си.

Алеко Константинов отново става огромен, а ние – в нозете му – малки, старомодни и някак тъжни от себе си.

Както можеше да се очаква – мазните “политически” борби у нас родиха и експортен продукт. След титаничните усилия да се роди “алтернатива” на опозиционното “статукво” – след изборите за Европарламент, субпродуктът на “демокрацията” има днес своята премиера в Брюксел. И като всичко уродливо, родено извън правилата, политическото секцио у нас, произведе се недоносче.

Отивайки сред дебелобузите чичковци, и следвайки балканската и поверена му първичност – днес лицето на бебето политик обикаля Брюксел и докладва на жадните за славата му медии – като кореспондент от Луна Парк или Дисни Ленд.

Само си представете – каква заслужена награда е този ден за него – от скарата с миризмите и кебапчетата, сред миризливите и “мотивираните” избиратели – до парфюмирания Брюксел. От дискотеката от село Х – до Европарламента. След чутите стотици пъти звуци на музиката от танците на позлатените момичета на леля му пешка по турнетата сред стомасите на сиромасите – сред Европата, на пъпа й.

Някак много прилики се появиха с Бая ни Ганя…

По познатата му местна практика на спринтьор на дълги идеологически разстояния – днес Бареков притича – от Консерваторите, през либералите и енепетата – тъй както тук се люлееше като махало и се събуждаше с нова идейна принадлежност – там където го свареше келепира и съветите на водещите шоуто му за наивници. Раздавачът на кебапчета стигна до Брюксел.

Иречек посреща героя на Алеко в Брюксел.

Сцените на днешният “нов политик” Бареков напомнят добре за знаменателния финал на Алековия разказ “Бай Ганьо у Иречека”.

“А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката?- И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…”

Има нещо тъжно, след повече от век, най-доброто описание на “новото” Българско да е вече описано. Алеко е велик, знаем, ама да си кажем правичката – и ние не сме успяли да мръднем и да “произведем” нещо по-различно.

Тогавашната ни Прага е днешен Брюксел. София продължава да излъчва келепираджии, омаскаряващи ни. Само дето мускалите са носени от нов Бай. Бай Бареков. И дето тренът е заместен с аероплан.

Нищо не е ново. Мускалите са ни същите, и приносителите…. Вероятно – и ние не сме променили се много покрай вечния келепирец и твърдото, вечното “всички са маскари”.

 

This entry was posted in Uncategorized, морал и ценности, политика by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>