“Машина времени” или газ глава затрива

 

Има една добра, леко брутална за “цивилизования вкус” и много вярна (без оглед културния контекст) Българска поговорка “Гъз глава затрива”. В XXI век, едва в началото му, България, пък и светът, са на път да я редактират. Днешна България, през лидерите на своите партии и липсата на ясна позиция към кой свят искаме да принадлежим. Към руската Евразия или към цивилизована Европа, в която по всички документи сме не просто принадлежащи с намерения, а с подписан Договор за присъединяване и пълноправно членство.

През 2014, след драматичните и неочаквани за масовата публика, навсякъде по света, изстъпления на Русия по отношение на Украйна и хладнокръвната и “демократична” (призната само от анексиращата страна) “изборна” процедура на присъединяване на Украинския полуостров Крим, днес България пише новата, актуална версия на споменатата поговорка под формата й: “Газ глава затрива”.

Газта, която направи енергийни експерти всички Български политици в последните 25 години и днес продължава да бъде темата, около която неказаните с ясен глас основания за изборите им ни превръщат в един човек, която стои на един кръстопът и не знае по кой път да поеме. И чака пратеници или случайни минаващи, за да чуе съвета, а по-късно и отговора кой е верният път. А съвети не липсват, естествено от “заинтересованите”, облечени като “приятели”, братя, другари по съдба. Традиционно – с перфектен руски. А пък и ние сме полиглоти, знаем ги много езиците, особено руския.

Пак фолклорно – Българинът има много специфично отношение към учения, различния, знаещия, тоя с очилата и книгата под мишница. На такива дето “много дават акъл” ние винаги имаме и готов отговор: “ти на мене акъл не ми давай, дай ми пари”. Учене, знания – не ни трябват – в “сухото” е истината. Модерността ни се вижда – вижте ни колите.

Цялата ни днешна истинска модерност е на “малки островчета” и на парченца, които всяка дори малка политическа стихийка увлича в нищото и миналото и ние пак потъваме в нищото и пак заставаме в позата на оня дето стои на кръстопътя. За архипелази, мостове, обединения – дори не си мислим. Щастливи островитяни.

И тъй като ставащото в Украйна не е стихийка, а гео-политическа драма, а газта и нейния днешен “посланик” “Южен поток” са въпроси, в който никой не може да е неутрален или приятел на всички – всяка стъпка оттук нататък поставя пред България и лидерите й пред избор, който не може да бъде отлаган.

Като никога – ние трябва да бъдем много благодарни (най-искрено) на днешното руско ръководство в лицето на президента Путин, защото през агресията и действията си (необясними за стандартите на отношенията между държавите през XXI век) Кремъл спеши историята, подгони я. И раздели света. През една видима, очевидна пропаст, разделителна линия между тези които правят политиката си през интереси, договори и правила. И тези, които имат само и единствено интереси.

Очевидно старомодността и пропагандата са си свършили работата и сугестията за “дядо Иван” не спират да разкъсват България в нейния вечен (засега) кръстопът без отговор – ние към Запад или към Изток принадлежим? Защото дядо Иван не ни иска мускалите, но много иска да ни продава газта си. А ние не се противим и 25 години имаме само една тръба – от Русия към България. За 25 години, сред “неописуеми трудности” ние не можахме да построим връзки за пренос на газ до съседните държави. И все треперим от преговорите с Москва, и все българските оттъргували по най-добър начин националните интереси са вдъхновени от себе си и от успеха. И все купуваме от най-скъпата славянска газ.

Путин успя да свърши много работа и за Европейското и пан-атлантическо преосмисляне на това какво значи солидарност, избори под натиск на обстоятелства и липса на време. Днес като никога в следвоенните години светът е наясно, изживявайки “лично” какво значи доктрината СССР, И какво значи машина на времето, която те връща за месеци десетилетия назад. Тогава когато татковците на повечето днешни политици са били на техните години. Може би за първи път в историята западът успя да разбере в какъв свят са живяли техните “нови” братя, включително България.

Погледнато парадоксално, Западът също трябва да бъде благодарен на Русия и Путин. През стореното в последните месеци, Путин им спести историческо време за прозрения, които газовата и икономическа обвързаност на последните 25 години след падането на Берлинската стана превърнаха в икономическа нирвана, която никой не искаше да свърши. Независимо от цената на осъзнатите и несподелените публично компромиси. С други думи – Путин помогна на Запада да прозре чакащото го през обърната към бъдещето спомената “машина на времето”.

И ако съберем модерността в нашия й вариант, интереса си и днешните (видяни в Крим и Украйна) реалности, а и Западното прозрение за възкръсналия за исторически миг съветски свят – България като никога днес има шанс да прозре колективно – ние нямаме избор. Дядо Иван го направи (пак), уволнявайки ни от Евразия, показвайки ни как всеки непослушен е посещаван от “зелени човечета” или от танкове. Както впрочем стана през 1968 в Прага, 1956 в Унгария. Или през 1944 – в България.

Дано страховете на елитите по света и у нас са достатъчно силни и “уроците на Путин” да са убедили всички. Назад в историята има само едно – USSR или СССР (по избор на потребителя). И водка, и главоболие, и абстиненции, и откритието “газ глава затрива”.

Да ни бяха попитали и нас, обърканите, но и преживялите живота с марка “СССР”.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>