Писмо на Георгиева до Димитров

 

 

Драги Гришо,

Малко ми е неудобно да пиша един и същи текст след всяка твоя победа. Нещо зачестиха съмнително. Много хубаво не е на хубаво, ти го знаеш. Като спечелени търгове с наш мандат взеха да стават. Моля те, разреди победите. За да печелиш пак. Аз ги знам нещата.

Имам и една лична молба – не играй на финал в неделя. Създава се лошо впечатление, че не ти гледам мачовете. А служителката дето ми пише писмата иска извънредни, дори само дето сменя датата на писмото. А знаеш, строим зали, пътеки, игрища. Трябва да се пести, пък и мандатът преваля.

И тъй като сме си близки – моля те пиши си писмата ми до теб сам. Просто ще те помоля – не забравяй да се похвалиш за помощта, която ти оказвам в твоята високо-отговорна работа да удряш топките.

Трето – много ще те моля – като казваш нещо за треньора, майка ти, баща ти, кажи нещо за мен и Орешарски. При даването на купата, дето се чудя какво я правиш. Знаеш – сега сме предизборни – това ще бъде неоценима помощ за България. Защото България сме аз, Орешарски и Местан. Майка ти и баща ти – те си знаят всичко, не ги рекламирай – те не са България, дискретно подчертавам, удебелявам даже.

Последен въпрос – едно музейче с пътечка до него да ти направим? Сега ми се строи, предизборно, ще знаеш. Нали сме близки – само кажи ми. Едно търгче веднага правя.

Викни и Машето тука – кумува ми се.

 

Искрено твоя,

Леля Мариана,

Министър и професор,

Д.Ф.Н.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>