За “нашта” си болест

 

Откакто помня нашето минало и гледам настоящето на България видяното ми изглежда един кротък недоучил себе си, леко неразположен от свръхлюбов към ценността си индивид. С човешки образ, с тяло, всичко на пръв поглед е наред. Нито е здрав, нито е тежко болен. Крачи, щъка, като всички нас. Нито се е сетил за лекар, нито знае, че болен, но си е о’к

На всеки, който срещне този болен някъде по пътя нашият “човек” му вика луд. Защото му говори на езици, които не разбира. Срещнатият му мирише някак друго. Не е “познатото” “нашто си”, а очите на чуждия непознат го гледат изпитващо. А нашият болен се притеснява. Нещо не му е о’к, но пък го “награбва” с викащото слово, махайки ръце за яснота. Или другата тактика – здраво мълчание с поглед, вперен в земята или в небето и стиснати юмруци – ако оня много плещи – ще му даде контра-аргументи.

И като отмине срещата се появява в мислите една простичка дума “глупак, на мен ще ми разправя, аз дето мога всичко и им знам номерата.”

Детето до нашия неосъзнат болен копира, то живее през “добрия” пример и своя живот. Така е устроен светът и при здравите неразбрани. Но да разбереш другия ти трябва код. Код, който неизлекуваната болест не позволява да се разбере, че е “различен” от незнание, от неукост, от неспособност да отдадеш природна свобода срещу цивилизованост. Кодът на знанието и любопитството, което за другите е животът.

Това промяна, това размисъл, това драма в душата (не “познатия “катарзис”) – забрави. Чуждоземни глупости. “Тъпаци”. “Ще ми се правят на учени, ще ми носят очила, ще мъкнат книги”. Да го д…”. И край.

И от къде би било дошло лечението?

Единствено от страхът от смъртта. От драма, неосъзната, но изживяна от болния, но заплашваща малкия свят на нашия болен и рахата на самодоволния (неосъзнато) болен (все още неосъзнато).

А най-голямата надежда е в детото на неосъзнатия болен, до момента не е попило дълбоко роуд модела на таткото и дядото, съседа и кмета на селото.

И с много желание на разбралите кода да се помогне на пожелалите искрено да научат “тайната”.

И тук е голямата малка крачка, която е за неизлекувания драма или трагедия – правото да признаеш на другия, оня неразбирания “абе май е прав”. После “ти си прав, признавам”. А най-накрая “този май е по-добър ор мен”, и най-най-накрая: “ти си по-добър от мен в това, което правиш”.

И още нещо – много не малко – вождът на селото, племето трябва да неболен. Инак – приказката започва отначало, до финалното изчезване на местния генотип.

А инак – тайна няма, няма и код – всичко е в нас самите, затрупано от съзнателни, осъзнати или неразбирани, подсъзнателни навици да приемаш светът само през своето тяло. През кожата, ръцете, краката. А не през очите, умът и мисълта.

Май е много просто?….

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>