Революционният махмурлук или Урок Номер Две

 

 

От първият ден, в който Янукович се “изпари” от Украинската политика, започва, а днес става все по-очевиден един процес, който се случва след всяка “революция”.

Не мога да бъда гадател, но оттук нататък към нас и към света от Украйна ще идват новини и факти, че това е бил един процес на “превземане” на народната енергия и погнуса, ужаса от ставащото и активно подкрепян от тези дето са били във властта около Янукович, но не са били доволни от полученото.

Лицата, които сега “ще се родят” за медиите, техните биографии, изскачащите “случайно” или не факти ще разказват една история – “миналото” няма да остъпи. Бе пусната малко кръв, бяха родени истински герои, но героите умират – остават живите, които са повече сиви отколкото нас ни се иска.

Засилващата се “делничност” на новините и падането на “революционната температура, само ще отварят очите на примрежените от революционен плам украинци и вероятно именно сега, в тези постреволюцинни дни” ще проличи дали в Украйна има изградено гражданско общество и истински, последователни и честни медии. Защото без постоянните очи на гражданите – медиите – в Украйна много бързо всички ще изперат Биграфиите, ще обвинят “тиранина” във всички гехове. Довчерашните му съзници и съпертиици ще го осъдят остро, за да не правят именно този остър завой, който хората от Майдан искат.

Оттук започва да бъде видим отговора на единственият въпрос след всяка революция – ще открадне ли някой този процеп във времето и ще го прати ли набързо при многото други революции от историята? Така като днес ние знаем се случи с Българите през 1989 и не само тогава.

И отново става ясно – ако някой реши да изгради без демократична култура и трайни граждански навици на хората си нова държава – за дни, за месеци и после страната да рахатува – греши.

В историята има уроци, но няма подскоци. В историята всичко е плавно и винаги сигурно. Защото никой от нас не напуска своя личен конфорт със скок в неизвестното. Това го правят героите, но те са винаги единици.

И ако заговорим какво би спасило Украйна сега, а вероятно и България.

Това са млади, образовани хора, готови да поемат рискове. Млади хора, които са учили на Запад, не са свързани със службите за сигурност на комунизма. Грамотни, открити и честни патриоти. Хора без зависимости. С публични биографии

Без стари лица няма да стане!

В XXI век, в светът на конкуренцията на знанието и постоянните промени – промяната могат да по понесат на раменете си само млади хора!

Украйна ни дава пореден урок как изгледаме ние, гледани от вън, защото ставащото сега там ни повтаря на бърз кадър целият ни близо 25 годишен процес на революционно опиянение и “открадната” револщция.

Народът е дете, на което “задкулисието” не прощава. Дава му миг да полудува и после пак го “опитомява”.

Урок Номер Едно от Украйна свърши. Революцията “победи” – Яукович го няма, ненужен на всички. Всеки паралел със случилото се през 1989 у нас е абсолютно верен. Просто близостта до Русия, наистина позволи Украйна да бъде Украинската ССР – от 1991 до 2014 – през “демократични избори” и опаковка на пост-съветска нормалност.

Революцията се прави от героите, но общество и промени се правят от учените и честните! Инак е влечене по демоктатичния път по корем – това, което познаваме много добре от последните наши близо 25 години “демократичен преход”. Може би точно в този момент ние трябва да отидем при Украинците и да им разкажем за нашите “уроци”, които учим в упоменатите 25 години.

Защото – както виждаме – нищо не е ново на тази земя: Светът и историята му се повтаря! Просто Времето заживя с нова скорост и промените стават все по-бързи, видими дори в един кратък исторически период. Технологиите на тези дни правят всичко очевидно видимо и близко.

Дано успеем да разберем у този нов Урок, дошъл при нас от Украйна, Урок Номер Две: “Задкулисието не прощава”.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>