Една панихида в София

 

Днес, 23 февруари 2014, в 11 часа в храма “Сеета София” бе отслужена панихида в памет на “Небесната сотня”. В памет на онези 100 души, загинали на Майдан в Киев. Това е част от Панихидите, които Украинските диаспори по цял свят организират в същия момент, в който на Майдан, в Киев бе организирана Служба от всички конфесии (вероизповедания) в памет на загиналите през тези жестоки дни.

“Събитието” отразяваше като в капка вода цялата картина на Украйна, България и света, в който живеем. След думите на председателя на Украинските дружества в България и активиста, който бе организатор на събитията пред Посолството Украйна в София, “взе думата” (недадена му) един Украински дипломат. От тези дето ги пазеше Българската полиция от нас и който не се показа от Посолството, защото нищо не беше ясно тогава. “Шефът” им Янукович бе на власт. Когато този възрастен, посивял и прегърбен мъж заговори, председателката на Украинските дружества в България, излезе тичаща и ридаеща от двуличието на чиновника. Когато тя казваше свойте думи, тя на два пъти заплакваше и се овладяваше.

Животът продължава същият – чиновникът си пази службата с “прочуествено” слово, което за неразбиращите контекста на момента би било затрогващо. Сега всичко е ясно и чиновниците от Украинското посолство в София бяха при Украинците, своите братя и сестри” и нас, шепата Българи.

Излязох от храма. Навън сватбари чакаха реда си за ритуала по църковния брак. Тези дето носеха “благата” ракия я дегустираха с радостни лица многократно. Лицата на жените от сватбата бяха декорирани с тържествени фризури. Видимата скромност и несложност на излъчването на лицата им бе компенсирана с приповдигнатост. Просяците бяха на поста си. Животът си течеше.

Телевизии с камери и Български политици нямаше на панихидата. Имаше двама фоторепортера. Явно е имало нещо по-важно за всички отсъстващи в този момент!

В диплянката на историята на храма, която си купих, атентатът от 1925 година, когато Коминтернът и агентите от БКП убиват около 200 души от елита на България тогава е описан с половин страничка от общо 28. Събитието е описано като “една от най-трагичните драми в историята на България”. Но е написано, има го.

Бог да прости убитите! Примерът им е за нас, живите! Ако се сетим.

(имам още по-остри думи за видяното – запазих си ги…)

P.S. Корегирам се – не съм разбрал добре – дребният, посивял “чиновник”, който говори, се оказа посланикът на Украйна в София, Посланик Микола Балтаджи! Всичко е още по-ясно!

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>