За България и нашите сълзи

 

 

Плача и гледам по Интернет ставащото в Киев и Украйна сега. Жестоко, просто, жестоко красиво, страшно и безкрайно човешко. Разтърсващо!

Поставям се на мястото на хората на площада в Украйна. Като на конвейр се редят ковчезите на убитите от Янукович. И тези хора са успели да намерят сили да извадят от душите и умовете си онази сила, която ние днес нямаме. Или просто не искаме да повярваме, че имаме в умовете и душите си.

И си мисля защо. Едва ли съм добър познавач на днешната народопсихология на Българите, но близо 50 години живея и обичам България. Нашата земя.

Една прекрасна страна. С умни, не глупави, напротив, умни хора. Но страна на едни смачкани от комунизма и от примирението си хора. Натикани от “нашата” система в ъгъла на физическото оживяване. Страна, която произвежда интелект и младо хора, които отиват да работят там, където има правила и се доказват през живота си.

Не бягат от заплатите тук – бягат от страната, в която примитиви могат да бъдат “успешни”, обиждайки елементарното усещане са самоуважение.

И ме боли, защото днес хората от моето поколение съветват децата си – тръгвай си, тя нашата, видяла се е. Ти поне живот да живееш. Сякаш пращат децата на свободата, а те остават пленници на затвор. И това в XXI век, в Една Европейска държава, член на Евро съюза.

Гледам Украйна и ми се плаче за нашата България. Нашата, не тяхната или тази на Брюксел, Москва или Вашингтон. Нашата България.

И си мисля може ли, трябва ли, заслужавали земята на Левски да е земя на смазани души без вяра. Без страхопочитание към история, която чества само празнично дати на смъртта и загиванетоо на героите си? Страна, в която в вкаран духа на само-съжалението, в която трагедията и траура са естестевено състояние и в която полу-грамотни спасители-слуги да ни спасяват?

Украйна е само в началото на един мъчителен период в своята история. Ние, будните, видяхме като на забързан филм историята на една борба на един близък ни народ, който е имал за Първи свой Православен Патриарх – Българин.

И да имат да четат стихове, поезия, сред ужасът на смъртта. Поезия сред смъртта. Красотата сред смъртта, заедно. И не плачат! Това е сила! И урок!

През цялото време – на героичните дни, когато смъртта бе на Площада, Украинците на сцената бяха със свещениците! Те се молеха за своите герои и за бъдещето на Украйна! Молеха се! И вярваха, а смъртта бе до камерите!

И пак гледам какво става в Украйна сега. Украинците пеят песни за своята родина. Пеят, а не плачат! Войната с комунизма на Яникович и Кремъл не е спряла, никой не им обещава следващ спокоен ден. Но Украинците пеят!

Време е да се събудим – примерът на Украйна е пред нас – нашите братя и сестри ни показаха.

Чака ни дълъг път, когато ще пеем!

А в Киев, в Украйна и в момента пеят. Млади момичта и момчета, до смъртта и героизма, спрял се в бледите лица на хората в ковчезите!

Не искам да страдам за България сега! Искам да вярвам!

Обичам България! Нищо, че плача сега – заради простичкото човешко щастие, което не идва при нас, а го заслужаваме!

Обичам България! Знам,. че я обичате и вви. Не плачете, да се събудим!

Време е! И не плачете, като мен.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>