Балканизацията днес

 

 

 

Не зная колко хора виждат каква е всъщност ролята на гърците, ако въобще я имат.

Фермерите са прости фигури в един театър на сенките, изпълняващ пърформанса си, точно на българо-гръцката граница. И трябва да се запитаме – дали зад гръцката политика, без разлика кой управлява страната Гърция, не прозира една друга сянка от същия неяпонски театър с други традиции, къде сенчести, къде не.

Държейки съзнателно Македония без име, и ползвайки се от внушената Македонската “неотстъпчивост”, Русия съзнателно, изцяло по нейния православно-славянски начин държи Балканите в състояние на постоянна рана. Но пък Гърците, истински патриоти, мразят Македонците, а Македонците, сите патриоти, имат дежурен враг Гърците.

А Българите делят с Македонците историята, общите си герои, мразят и за капак се надцакват с паметници, правени къде в Италия, къде от местни патриоти. С впечатляващи характеристи – “паматникът е висок с постамента 5 метра и 43 сантиметра”. Примерно, но пък видимо – безпримерна глупост. С или без светещи очи и китайски LED светлини зад страшния ирис.

Сърбия, бившата майка по федеративна линия на Македония, е ясна – и там славянството и православието вършат своята работа. И там газта е любим “дипломатически” инструмент.

Не зная защо българските дипломати не са сетили да се покарат малко с Гърция – та Гърция има свои Родопи. Родопи (на гръцки: Νομός Ροδόπης, Номос Родопис) е ном в Република Гърция, част от областта Източна Македония и Тракия. И да превърнем драмата в тройна. Слава Богу, има остатъчна разумност, пък и да не давам сигнали на патриотите, които са и ревностни славяни у нас.

България, друга любима руска територия е жертва, къде искрено, къде не на миналото и мита за двойните освободители.

В резултат – ние, всички на Балканите изглеждаме отново като оживялата метафора “Балканизация” на политиката. Едно взривоопасно място, от където можеш да очакваш всичко.

Турция, номинираният за враг на Русия е наш съюзник, но и тя влиза в българската политика през патриотизма и спора колко искаме да сме роби, живяли в робство.

Драмата с Южния поток, станал Турски, после Гръцки, сега Южен, но може би не, е само мека, лека форма на илюстрация кой иска да раздава и раздава (газовите и не само) порции на Балканите, досущ като Догановите, но по-едри.

Това дето другите успяващи народи имащи “нормални държави” (не по Кадиев) са били в постоянни битки помежду си, деляли са земи, избивали са се, но днес търсят съюзи и сътрудничество, няма значение.

Това, че именно Германия и Франция поставят основите на нашия ЕС, по повод осъзнаването на необходимостта да няма Трета Световна Война, пак няма значение.

Сякаш Балканският свят ще има нужда от още доста време да прозре очевидното – Балканите не са нужни на никой нестабилни в Европа и на Запад.

Но това, че балканизацията трябва да остане политически термин от миналото, не е нужно на Русия и пробивът е най-лесен в най-слабото звено, е видимо за някои, но и неочевидно за мнозина видими.

И дойде Денят на Големия Катарзис

 

 

 

България заживява в света на заразителните “катарзиси”. Епидемичната обстановка става учудващо трудна за улавяне от страна на остатъчния здрав разум. Динамиката на епизодите стана свръхдинамична, а статиката – видимо свръхрахитична.

Пеевски с втори, днешен, пресен “катарзис” след оня от Юни 2013, но това е само началото на днешния порой от чудеса.

Пеевски “напускал” Булгартабака “си”. Припушил му стола, но пък “в името на достойният живот на хилядите тютюнопроизводители”, напускал поста с чест и вдигнато лице.

Казвал баста на капиталистическите си убеждения, станало му социално, много социално.

Лафките остават по терена, превземащи като ръжда териториите по градовете. Ама това не е темата на деня, а май и въобще не е тема.

Чистачка от Терминала на летище София, завършила 133 СОУ Пушкин, станала звездата на деня, обяви на възбудената от катарзисите страна, че премиерът й е казал лично, по личния й телефон, че пада лош търг за 13 милиона лева за хигиенизирането на летището. Ако прочетете поста на чистачката ще научите, че тя е по-добра в изказа и посланията от доста ПР чистачи на образи и визуализации на персонажи. Явно за по-силен съспенс метафората трябва да проста като илюстрация от комикси за юноши или непораснали деца.

Из повествованието на една ударената от гръм и с “бошуваща” душа: “Трудно мога да сдържам вълнението си, още по-трудно сълзите си, нямам думи, с които мога да изразя всичко което бошува в мен, но знам едно – удари ме гръм! Пожелавам на всеки поне веднъж в живота си да се почувства така значим.”

Плачем, ревем, скърбим за непрежалимото минало – и тогава ни спасяваше Спасителят.

Но пък каква реколта имаме днес. По последни сводки за пороя от преосмисляния мърцина паднаха търгове, носещи “съмнения”, на обща сума Един и Половина Милиарда Лева.

Каква Пролет, какво Лято, каква Зима, Каква Сцена под Открито Небе, какъв незабравим театрален и синоптичен сезон, взети заедно превърнали се в Деня на Големите Катарзиси.

А казват – нямало живо изкуство, страстите били изхабени, талантите емигрирали, нямало съспенс, темите били похабени, душите закърняли като всеки ненужен за еволюцията орган, театрите линеели.

Но пък за да се приземим и да не забравяме, че диагнозата е същата, от преди катарзисите – държавата ще усвои нов дълг до 3,9 млрд. лева, за да се посрещнат турбуленциите – банки, дупки в приходите, рисковете на живото предаване.

Боже, колко изкуственост има по тая земя.

Левски, обесените търгове, тираните и ние

 

 

 

Злободневието ражда метафори, в повечето случаи – горчиви, иронични, сякаш карикатури. Обесването на търговете било възстановка на бесенето на Левски. Модерен прочит на патриотизма.

Тогава, преди доста години, 1873, Левски, с “помощта” на граф Игнатиев и братска помощ на Русия е бил осъден на смърт, след скалъпен процес.

Преди тираните бесели най-личните Българи, сега Бойко беси новите тирани, без скълъпени процеси и в битката със слуховете за скалъпеност.

Дали Левски си е представял как след близо век и половина по земята на “чистата и святата република” ще се люлеят обесени търгове, а правдата ще се търси от хората във виртуалното пространство повече от колкото в живота?

Днешният ден носи на раменете си цялата обърканост на онова, което България не е, а е била мечтана да бъде.

Продължавам да вярвам, че България няма да бъде същата, такава каквато я виждаме и чувстваме днес – объркана, разделена, непотърсила силата в себе си, там където е скрито всичко променило света.

А Левски? Той се пита. “Народе????”

Искам, мечтая да чествуваме деня на неговото раждане, а не смъртта му!

Вероятно тогава България ще е друга, по-добра за всички нас.

А ние? Повече вярващи в живота.

Един ден от живота на патриота

 

 

 

Събудих се, в устата ми кисело, в душата – още по-кисело, кисело та горчи. Нещо ми тревожно, ама не зная защо. Оня ден слушам за Сирия, как наште спасяват християните там. Не го разбирам, нали са мюсюлмани там.

Слава на Бога, сетих се за Ботев, и той ги е писал такива за нас, патриотите. Надзърнах във Фейсбука дали днес имаме събитие. Дали нашта група има кой да псува днеска. Пускам си телевизора, вътре все наши хора, не зная защо всички псуват Местан, който бил прозападен. Въртя каналите, все същото. Успокоих се – нема лабаво, държим положението. А руските коли били най-хубавите. А Путин говорил с обамата. Къде ще ходи. Обамата, де, да не стане грешка.

Да си кажа честно като има кой да мразя, по ми е драго. Аз патриот, който не мрази не познавам. Мразиш ли, бъчвата има обръчи, те държат виното на патриотизма да не изтича. Дедото на дедо ми така е казвал. Прав е бил.

Реших да се разкърша, да видя хора – други живи патриоти. Като мен, стига само телевизионни и такива от фейсбука.

Отивам на пазаря, по сергиите само турски и гръцки зеленчуци и плодове, дори си пише, хвалят се идиотите. Питам за български, а продавачите мигат и казват – на борсата друго нема. Ние от там зареждаме. Питам за Български банани – нямало – бананите били от Америка, сиреч Американски, НАТО и в бананите влезе.

Па като вдигнах един скандал, едва ме спасиха двама.

После се оказа – бананите били от Южна Америка, ама защо не казват преди да ми се стъмни пред очите.

Тежко ми стана, и отивам в края на сергиите, един вика “ракия, ракия”. Питам го наша ли е? Наша е, ама е моя, вари я родата. И въпреки, че не пия преди 12, имам си железен принцип, ударих една пластмасово шишенце. За здраве, за берекет, защото съм Българин. СтОпли ми се душата, светна ми.

Допуши ми се, отвори ми се душата за глътка. Продавачът на ракията, леко на градус, черпи с цигарка без акцижче, намига ми, и вика: Местан е предател вече. Прав е, намери ми дамара. И ми разказа за своята рецепта за добрата ракия – винаги я правел, пеейки патриотични песни. За компромис, пускал и руски песни, защото ракията била сестра на водката, които са били славянски ритуални питиета, дълбоко близки. Имал рецептата от дядо си, а той от неговия дядо, който бил внук на хайдутин. Слагал и биле – от онези, с които прабаба му посрещала двойните освободители, в това е тайната, вика.

Нали станахме приятели, пия му третата бутлика, от малките, де, не съм прекалявал, а мен все ме гложди пост на един идиот от фейсбука, че ракията била турска работа, та го питам, нали сме приятели. А бе ти да си чувал, че турците измислили ракията. Оня като се ядоса, като завика – ти си предател, ти напсува моята рода, аз от как се помня, по тая хайдушка рецепта работя, мен никой не посмя да ме обиди, а ти на третата ракия ме обиди кръвно. Тоя не е патриот. Друг път нема да му пия хайдушката ракия. ИзлъгА ме, всЕма ми парите.

Една нови двама ме спасиха.

Отивам на съседната капанче. Кебапчета, кьофтета. Хем съм гладен, хем ми тъмно пред очите. Пуснали сръбски песни. Причерня ми. Ама съм вАзпитан и почвам отдалече. Да ви питам тея кьофтета с българско месо ли ги правите? Оная тъпачка ме гледа, мери ме – хем се смее, хем не. Вика ми – абе другарю, вие сте пиан. Само това ми требваше. Като я подкарах – значи продава турски гозби, правени с бразилско месо (призна си), а да свири сръбска музика. Не че, сърбите не са славяни и наши братя, ама нали съм чел – много са ни таковали. Един идиот от фейсука бе казал, че Сърбите ни таковали все заедно с Русия. Не мога да повервам ама ме боли да си го мисля. И като завиках, че е предателка, че нищо българско не й е мило. Стана горещо, на кълцано месо щех да я направя.

Едни трети двама ме спасиха.

Тръгнах си, едвам крача, влека краката. Отидох си, влезнах си във фейсбука. При наште, патриотите. Едно клипче за разгрявка, с яка военна музика за фон и много градове, т-та и други славянски АК-47 убавини, пуснах си една руска песен. И съм заспал.

САбуждам се, кисело ми на уста, а май и на душата. Сетих се за Ботев, и той ги е писал такива за нас, патриотите.

Нема патриоти без кисели усти. Сам съм, кисело ми, но слава Богу, фейсбука нема да ме предаде и ги почнахме.

Заспал съм после.

Ефектът на шестте секунди

 

 

 

Ако един самолет не бе минал за 6 секунди по погрешен маршрут – или историята, разказана като “Ефекта на шестте секунди”. Своеобразен превод на ефекта на пеперудата или типинг пойнт, както пожелаете.

Ако Турция не бе свалила Руския самолет над своя територия, Доган нямаше да бъде най-големият Българин, нямаше и да получи наградата за лидерство от колегите си библиотекари, Местан нямаше да бъде ДОСТавен в нова политическа одежда, ДПС щеше да е единна, а битката на хиляди патриоти да патриотизират робството – формално отсътстваща тема от “политическата” говорилня. Турският посланик Гьокче щеше да е дълбоко неизвестен, един от многото посланици от дипломатическия корпус на другите държави в България.

Екс министърът Танев нямаше да пие на екс патриотични изявления и нямаше да е екс, гарантирано, но пък нямаше да бъде колега на Яни Янев в съветническия екип на правителството. Кунева щеше да си бори само корупцията и нямаше да иска в първи клас “Стани, стани юнак, Балкански” да се пее, а вероятно горещо щеше да настоява Бет(х)овен и “Одата на радостта” да влезнат в задължителния хорариум на музикалните читанки, и във връзка с бъдещото ни председателство на Юниона, минаващо под нейна шапка.

Дали текстът за Балканския юнак е от Добри Терпешев, Добри Чинтулов или Добри Желязков – Фабрикаджията, това нямаше да е важно. Кунева нямаше и да е И министър на просвещението и колега на народния поет Вазов, автор на “Под игото”, бил някога и такъв министър, но за малко.

Каракачанов нямаше да въведе в обръщение идеите на Стамболийски за трудова повинност, но патриотизирани военно и съвременно.

Доган и Пеевски щяха свободно да си джиткат в Турция и тази забрана нямаше да бъде повод за поредна национална драма. Местан щеше да си съгласува позициите с централното ръководство, без да се прави на партиен строител и евроатлантик зорлем.

Бокова щеше да е прост Български номинант за поста Генерален Секретар на ООН, но нямаше да бъде Левски и Ботев едновременно, а Паси нямаше да открие 800 години погубени исторически шансове.

Но пък България нямаше да има днешните необятни туристически хоризонти за необятния Руски пазар. Ангелкова щеше да мисли за Индийските туристи, снимайки се с идващите актьори от “Ню Бояна Филм”, нямаше и да се сетим, че за Руските туристи ще се борим със Страната на Ким Ир Сен и внук му – Ким Чен Ир от КНДР, съгласно последните новини. Само анексиран Крим шеше да ни е конкурент, но слаб, очевидно.

А ако всичко бе спокойно и имаше една далечна нам война, в Сирия щяха да си умират хиляди, но никой нямаше да ги забележи. Просто Русия щеше да освобождава християните в Сирия. Асад не се брои.

А Русия нямаше да бъде за трети път освободител на България, тоя път от Европа и еврооптимизма ни и разбира се, от империалистическа Америка и американците.

Но пък днес е.

А йогите, горките, щяха да са невидими гимнастици. И оранжевите им дрехи – истински дрехи невидимки. Но днес са врагове, общонародни, срещу които Дядо Николай води война – за да ни спаси, явно, от индийците на Ангелкова, които са йоги, но скрити. Които пък индийци са перспективни туристи, съгласно упомената любителка на селфитата с артисти от индийския Холивуд – Боливуд.

Левски, Ботев и Стамболов щяха да са имена от историята или портрети от стените, най-много. И никой нямаше да се сети, че можеш да решиш стопанските проблеми на общините си ако облечеш народни носии.

Телевизиите, сайтовете, вестниците щаха да са с празни бели полета или пълни със заставки с много тишина, защото без патриотизъм няма медиен алъш вериш.

Разбира се, ние никога нямаше да знаем колко много патриоти има в България, но България нямаше да е същата, както казват журналистите.

Не че и днес и не е същата, от преди самолета, както забелязват анонимните данъкоплатци.

И последно, но не по значимост – ние никога нямаше да знаем, че глаголът “*бавам” има силен политически прочит и има характер на Ванга и Нострадамус (взети заедно) сила на прорицанието си.

Но Турция свали самолета и започна драмата…

За корабоплаването и крушенията

 

 

 

Когато не знаеш какво искаш – винаги получаваш захарно петле или захарен памук когато си малък, дете или нищо когато си възрастен, но непораснал. От панаира за малки и големи, който тук обикновено е мострен, а животът по каталог или диплянка се приема за естествен. Със светлата надежда – и утре е ден, а работата не е заек да избяга.

И при корабите е същото. И при колите, дори тези с волски впряг – все за цел става дума. В човешкия ни живот е същото.

По целия бял свят когато някой има планове да прави нещо, то той си поставя цел. Ясна, сложна, близка, далечна, но цел. Цел, която може да опише с две-три изречения.

Ако някой ми каже каква цел има България днес, бих бил много благодарен.

Нещо, примерно, като подобни изречения:

- България има за цел да е предпоследна в ЕС след 3 години.
- България иска да има най-добрите домати на Европа или най-добри колци за домати, напримерно (любима дума!).
- България иска гражданите й да имат доходи, официални с 10% по-високи от тези, които те имат сега, но след 2 – 3 – 4 години да са обещаните.
- България иска да има енергийна независимост, която днес е 90+%, но след Х време, ще бъде примерно 70%.

Темите са по избор – животът около нас дава идеи постоянно. Има нещо шизофренично да търсим драмата в това, че бабата Х е измамена от серийния обаждач, телефонен измамник Y, дето е вероятно дружка с местните власти, вероятно и спонсор на отговорни мероприятия, но да не виждаме, че ние не търсим ясни цели, а обичаме да ни обещават. А примера с нещастната жена, която е обрана е само тъжен детайл за безсилието да се справим в дребното, битовото.

В България, пък и по другите битово живеещи страни, където емоциите бушуват и заместват рационалното, това с въпросите с конкретния отговор е нахалство, наглост. В годините на моето детство имаше една приказка, лаф – не ми разтягай локуми.

Тая битова приказка е забравена във века на високите технологии, но по местата, където освен потребители, има и създатели на високи технологии, има и високи цели и ужясяваща, гадна, потна (по москов) конкуренция. Там, както може да се очаква се раждат промени ежедневно, тук е така, тук промяната равносилна на псувня на роднина. Тук обещанието не струва пукната пара.

Тук ние дълбоко вярваме, че народът е късопаметен, а лидерите – родени Мегелановци и Колумбовци.

Тук простичко казано, живеем в друго времево измерение. Света на анти-утопията на нормалността. Но пък сме патриоти – от сутрин до вечер. А ако попитате с какво са по-малко патриоти драгите други патриоти, онези по света – отговорът е прост – те ни мразят, те ни цакат, те ни пречат.

Де да беше вярно. Пречим си ние, сами, живеейки без цел. Дрейфайки като пиратски кораб, напуснат от екипажа.

Сигурно знаете, най-големите катастрофи с кораби стават когато кораба отива до брега, там са рифовете. Рифовете на незнанието и на нетърпението да стъпиш на сушата.

Още сме далече от този момент. Днес просто плаваме, носени от вълните на унищожителните емоции, стискайки своята дъска на спомените, дълбоко, страстно, френетично, вярвайки, че бурята ще отмине.

Приказка за украшения, бижута, брошки

 

 

 

Тази приказка е толкова стара колкото човешкото, което е станало осъзнато. Когато за първи път някой наш далечен роднина се е огледал в един поток и се е видял. И е разбрал, че е хубав, а вероятно и умен, защото го е осъзнал, взирайки се в треперещия свой образ, сред камъчетата и песъчинките на дъното на потока, и през живата вода, тръгнала за някъде.

Науката твърди, че между генома на човека и шимпанзето разликата е 1.3%. Днешният човек има 22.000 гени. А оризът има 50.000 гени. Та, разликата между човека и маймуната е твърде малка, а между човеците разлика няма – ние сме безкрайно еднакви – без разлика цвят на кожата, мъже или жени.

Проблемът с човешката ни природа не е генетичен, той е невидим и от генетиката, и от очите, той е в най-невидимото на тая земя – душата. Оная заради която сме на земята.

Когато едни приятели са станали “приятели” след епизодите на лелеяните успехи – накрая, в мига на горчивите откровения, “аргументите” им при взаимното описание са едни и същи. Подозират се взаимно през своите мисли и представи, че другия ще постъпи както те всъщност биха направили, горещо осъждайки и обвинявайки прясно родилия се враг. Най-странното и най-невидимо наше човешко качество е да следваме принципа на огледалото, отдавна описан от психолозите, коментиращи делничното ни поведение, при “най-простото” общуване.

Всички познати сентенции – “кажи кои са приятелите ти за да ти кажа ти кой си”, “кажи кои са ти враговете за да кажа кой си ти” само допълват, през делнични метафори, направо примери този прост прнцип – човешко е да се събираш с онзи, който хармонира на твоята, лична представа за света.

Защо ли? Ами много е просто – хората, ние, обичаме да сме хвалени, въздигани, да живеем с други около нас, които препотвържават нашата, естествено, прекрасна представа за нас. Ние се обичаме и обичаме да ни обичат. Проблемът е дозата на това гориво в живота ни, което превърнато в култ, декултивра човешкото в нас и ни превъзнася на седмото небе, при боговете, при безгрешните, при, непременно, ангелите. А си живеем на земята. Рай, истински рай. Приживе.

Въпросът, който никога не се задава, но виси като гилотина над всички човешки отношения е най-простия, най-лесният, най-примитивният буквално – дали обявените светли цели при началото на “брака” са били искрени. И дали разказите на професионалните и човешки успехи на разказвачите са себе си са били истински, а не измислени, виртуални, синтетични.

В бизнесът, в материалните взаимоотношения е същото като в политиката. Светци няма, но има принципи, морални и човешки, които прекрачени веднъж, стават украшения, бижута, брошки, които ритуално се закичват за пред другите, но рано или късно тази ритуална тежест отпада от необходимост.

Тогава всички чуват и виждат голата истина, а бижутата, ордените, медалите, брошките са отдавна продадени на затворен аукцион, а парите изядени, изпити, забравени.

Тогава кръгът се затваря и започват изясняванията между довчерашните партньори – мъже и жени, бивши съпрузи, мъже и жени, бивши съдружници, мъже и мъже (тук, у нас, истинската приказка е винаги “мъжка”), бивши политсъдружници.

Светът може и да променя мизансцена на материалното, но в нас, хората, нищо не се е променило когато работят инстинктите, примитивното, именно онова което е опазило човешкия род на земята. Това същото наше богатство от рефлекси, което ни убива когато не схващаме пак простото – правото на щастие принадлежи на всеки, а онова, което може да ни спаси от злото на егоизма, на нашата естествена убеденост за изключителност е само едно – хуманизма, правото да приемаш другия като себе си, или поне да не го подценяваш. И да си наясно, че само принципи могат да ни спасят едни от други, по пътя към общото и общия успех.

Питайте адвокатите – те си вадят хляба от вечните разлики на “добрите” намерения на съпрузи и бизнес партньори, повярвали или “повярвали” в светлите изначални намерения на другия, бил някога съюзник или съдружник.

А инак – украшенията, бижутата, брошките са нещо прекрасно – питайте бижутерите – те от това живеят.

Питайте и пи ар-те, те също се препитават от бижута, украшения, брошки – в повечето случаи, лепейки упорито виртуални факти към голи тела. Дори е тъжно, дори е вярно.

Питър (от оня принцип) няма почва у нас

 

 

 

Според всеизвестният Принцип на Питър: “В една йерархия всеки се стреми да достигне своето ниво на некомпетентност.”

По моему, тук, в България, Питър би се гръмнал. Родата на Питър, Пешо, живее по други принципи, дълбоко непонятни на адашите му по света.

Дори думата принцип е описателна в нашия случай, нещо като да обикаляш покрай една склуптура (!) и да разказваш за нея по разказите на кибиците, подкрепящи горещо тази безкрайна и потна обиколка в кръг, а скулптурата да бъде невидима за обикалящия Пешо.

А за “случая Питър” у нас – вероятно НЗОК ще констатира неговата неоткрита по никоя здравна пътека, второкласен път или магистрала невменяемост.

А МВР ще разткрие много бързо, на мига, цял арсенал от пушки, с които той е подготвял самоубийството си, а те пък гръмнали едновременно, са довели до видимото му самоубийство с едновременен изстрел от всички пушки, вързани с конец, открит от криминалистите, вързан за пръста му.

Питър няма почва в България.

В България все още циклим на въпроса на тесния социалист Димитър Благоев – Дедото “Има ли социализъм и има ли той почва у нас”.

Тук принципът на Питър няма как да бъде открит или изследван. Тука е друго. Тук живеем по други правила, тотално непонятни за подобни на канадския смешник, правил се на хуморист Лоурънс Питър.

Тук си е земята на дедите. И на Дедото.

За дебелината на боята по паважа на Лондон

 

 

 

В Лондон и в Англия движението на колите е обратното на нормалното. Много пъти са ми го казвали, ама не съм вярвал, че тоя уж нормален свят с традиции може да живее на кестерме.

В Лондон има(ло), казват, само една улица, където всичко е нормално, но не съм бил на нея. Говори се, че я има, вероятно я няма, но е идеална легенда-клопка за наивниците туристи, които ходят в града в милионен тираж. Така поне разказват на Ангелкова Английските колеги, от мрачния и вечно влажен остров, може и да не лъжат. Но може и да лъжат. Англичаните са двулични, до един.

Няма да забравя първата ми драма там, на Албинона или Албиона, не зная. Чакам колите от мое ляво, а те идват от тяхно ляво. Тъпаци.

Псувам си тихо на моя си език, а те, тъпаците, ми се усмихват и ми казват “Хело”. Вероятно ми се смеят, подиграват ми се и ми казват кодирано, нагло и в очите “Хелоун”, демек, англо-саксонски кукер съм в очите им. Двулични тъпаци, явно, и ме удрят точно в комплекса, робския, разбира се.

И за капак – вместо надписите, предупреждаващи за разликата в организацията на мърлявия им град, а явно англичаните съзнават, ча са ненормални, да стоят само по пътните знаци и табелите, англичаните ги написали и по земята.

А там, на земята е най-странното – пластът от боя на надписите, с която явно англичаните затвърждават тая своя нелепост, е дебел поне 2 сантиметра. Повтарят с боята, и трупат ли трупат, хабят матриала.

Два сантиметра боя, в която настояваш, че си шантав. Тъпаци, но упорити, явно.

Не ги разбирам Англичаните… И аз…

Рециклофрения

 

 

 

Днес в Руската Дума предложиха изборите в Русия да бъдат забранени, заради факта, че Русия живее в “период на санкции” и за да се спаси Русия от “инспирирана отвън смяна на властта”.

Тази новина, произведена от председателя на съвета на директорите на Института за анализ на политическата инфраструктура Евгений Туник, като предложение към говорителя на Руската Държавна Дума Сергей Наришкин, не бе популярна по Българските медии.

Руската драма с демокрацията не пречи на местната драма да си живее и процъфтява, циклейки в света на рециклофренията, рециклирайки минало и исторически комплекси на дясното ляво или лявото дясно.

България нищи комплексите си, мними или действителни, но постоянно хранени, за това как да обичаме или не Русия. И разбира се, не трябва да забравяме колко сме близки. И колко е хубаво да знаем руски език. Да, хубаво е да знаем И руски. Но трябва да четем ставащото в света, описвано през други езици, езиците на успелите нации.

Темата тотално подменя истинския избор на България и замъглява мислите, които и без това са видимо възпалени. Извършва се “приказна” подмяна на истинския дневен ред на България – за да продължим да живеем в приказния свят на болката, мъката, самосъжаленията, реминисценциите, тоест миналото. Което трябва да бъде незабравимо, я в случай на забрава – да бъде рециклирано.

А диагнозата ни – обсесия, обладаване от зли духове и самоунищожителни мисли, да се затвърждава. Повторението е майка на знанието. И това си знаем.

И отново сме в драматичния разговор колко сме “десни” и колко “леви”, мерейки си патриотизма през мразене – по избор – Запад, Русия, Турция.

И отново България е като болен, който преговаря диагнозата си, самоописвайки пред състрадателния доктор, който перфидно кара болния да повтаря и повтаря. “Моля разкажете колко страдахте.” “Боли Ви, нали?!”.

И болният разказва, охка, стене. И докторът пак го подканя да си припомни колко е бил нещастен и дали страданието му е и днешно.

И така, до края на света, на всеки километър.