От нас зависи

 

 

 

Не зная защо уж мъдри, учени, просветени, чели цели вагони книги хора разсъждават за бъдещето на България в апокалиптични сценарии, вещаещи страшно и трагично бъдеще на България.

Вероятно на контролираните медии им е наредено умните, красивите, грамотните, промотираните като днешна свяст на България да разказват черни, страшни картини – с едничка цел трайно да бъде укрепено в масовото Българско самоосъзнаване, че нии сме кодирано, гарантирано нещастници, вечни роби, пред вечен избор Русия, Турция, Запада, забравяйки, че силата на един човек и една нация е в тях самите.

Успехът на всеки, постигнал нещо на тая земя. е започвал винаги от първата крачка, за чието решение изборът, осъзнат, осмислен, е бил винаги личен. И винаги едно дело е успявало ако пътуващият, крачещият, търсещият е имал вяра в своите сили. И ясна идея какво иска.

Съдбата помага на поискалите, останалите са винаги миманс, фон, жертви или акламиращи, и тътрещи се след победителите, които са винаги временни.

От нас зависи!

2015+1=?

Или за най-човешкото ни право – да мислим (раз)лично

 

 

 

В последния ден на всяка година дори не много замислящите се си задават въпроси за отминалата една година от животите им. Дори не много силните в анализа и конструирането на хипотези, представи, модели или дълбоки разсъжения се питат какво се случи, коя е картината, сглобявайки пъзъла на фактите, през онова ниво на осъзнатост, които те притежават към момента на размислите си.

Този текст е опит за убеден, оптимистичен прочит и отговор на въпросите какво видяхме и какво ще видим, на прага на условното ново, на изпроводяк на едни шеметни 365 дни, опаковани с номер 2015. Пред идващите 366 високосни.

2015 бе годината, която ние и светът ни заслужавахме и сме получили като законно падаща ни се награда за нашите 26 години “демокрация”. Една от първите години на нашите велики, днешни и бъдещи открития, че земята не е плоска, а май обла, голяма и доста сложна.

Година на привидна обърканост, понякога граничеща с налудна трескавост, но зад мозайката на странните, необясними, дела на хора от парални светове, се провиждат едни тенденции, процеси, които през 2016 ще се уявняват все повече в своята очевидна за много хора видимост.

Светът продължава да живее в условията на една необявена война на миналото и досегашните световни договорености, валидни след 1989 и днешните, четвърт век по-късно нови реалности, твърде далечни от онова време, пълно с наивност и отразяващи оня исторически момент сметки и световни равновесия и баланси на интереси.

Световната информационна свързаност, растящият достъп на милиарди хора до голямата картина на бушуващия океан от световни събития трансформира със шеметна скорост мислите на новите зрители, а и все повече участници в един гигантски процес на обмен на идеи, лоши или добри, убиващи или раждащи, но категорично променящи ландшафта в представите на милиардите, а всъщност промененящи ролите им в световната картина, писана все повече on line. Off-a си отива удивително бързо, заедно с илюзията, че тъмнината под шапките на зрящите на доверие, през чужди мисли, е вечна.

Именно информацията, способността да погледнеш голямата картина дава енергията на тоя засилващ се процес на световна промяна. Някъде, уж невидимо, в тоя паноптикум от процеси се случва нещо, което ще продължи да прекроява светът. Точно през 2015 цените на горивата стигнаха до нива, които бяха факт през 2004. Включително и заради ролята на презряните шистови технологии.

Комбинирано с “невидимия ръст” на световната роля на Китай, преместил на своя територия над 800.000.000 работни места, светът е принуден да търси и търси нови форми на равновесие и нови признания за ролите на новите играчи на сцената, съпроводен с воя, безсилието или агресивността на старите герои, на които просто им се пада световна роля.

Сигурно ние никога няма да забравим как в 2015 “невидимата война” в Сирия дойде в Европа, но и в света, през огромните вълни на потоците от бежанци. Ние няма да забравим Украйна, която продължава мъчително да напуска ролята си на бивш, но верен до преди Майдана сателит на Русия. Ние няма да забравим убийството на Борис Немцов, един подбран от перестроечния елит лидер на руската промяна, оказал се ненужен на днешна Русия вече. И убит, като куче, на един от най-охраняваните мостове в Москва.

Ние няма да забравим как Европа, живяла уж самодоволно до днес, се гърчеше в търсенето на нова динамика, сред трудните съгласия на своите членове – при многото тестове, на които тя бе подложена и в търсене на единството си – санкциите срещу Русия, бежанците, Гръцката дългова криза, енергийната си сигурност, информационната си уязвимост, битката срещу тероризма на ортодоксалните ислямисти. И как същата Европа посрещна атентатите срещу редакцията на хумористичното списание Шарли Д’Ебдо, а по-късно и смъртта на стотици французи в интелектуалното сърце на Европа, пак там, в Париж.

А България къде е тази картина? България е тази, която ние, признато или не построихме или разрушихме, въпрос на прочит. България все повече напуска признатата точно тази година година диагноза на “опраскана държава”. Държава, управлявана като франчайз на чужди собственици, живееща на тласъци, или като в транс на танцуваща девойка, искаща да е девствена и оправ(е)на едновременно, през танц, едно напред три назад, а после пак уж напред.

Ние продължаваме да живеем като самоизживяващи се жертви, дълбоко страдащи от тежкото си положение, защото нашата изключителност не е разбрана от безразличния и нечовешки (към нас точно) свят. Впрочем, светът винаги е бил и ще бъде такъв – безразличен към безличните и хората без характер. България продължава да бъде руска провинция в мислите на мнозинството лидери, но членуваща в НАТО и ЕС, съобразно официалните документи.

България е сякаш същата, каквато я познаваме от десетилетия. Провинциална, привидно наивна, разделяща се трудно със своите привички и митове, пълна с оживяващи тарикати по всички етажи на социалната стълбица. България на видимите Андрешковци и Бай Ганювци.

Някъде тук трябва да си припомним за езика, през който “публичността” описва себе си. Ако езикът, ползваните думи, са ясен, видим белег на състоянието на публичната ни менталност. ние трябва да си признаем – езикът днес е порочно прост, примитивен, сриващ усещането за нормалност и целящ засилването на усещането за колективна безпомощност.

Темите на масовите медии са сладникаво примитивни, битово “обагрени”, тикащи мислите към отказ от публичното или въвличащи публичното в света на чалгата. Впрочем, чалгата през 2015, загуби доста от омайността си – въпреки обилната голота и неприкриваната все повече нейна порно ориентация.

Но това е привидно и подвеждащо, простовато описание на Днешна, “опраскана” България.

В България, невидимо за контролираната публичност текат процеси, доста по-различни от онези, които илюзиите ни показаха на света през протестите от Юни 2013. В България илюзиите стават все по-малко, елитите на прехода са все по-безсилни да излъчат нови чисти, приемливи герои. Вакуумът, дълбоко привиден, се пълни с нови лица на млади хора, които са осъзнали, осмислили и практикуващи средствата на всички успели техни връстници по света.

В България расте едно поколение от хора, които разбират животът като постоянна промяна. Дори “нелегални”, тези информирани, грамотни по стандартите на света хора и негови истински граждани, избрали да живеят в България, работят ежедневно за своя успех, но и за успеха на България.

Не е вярно, дори е лъжа, че тези хора са модерни егоисти. Не, те разбират, че ако искаш да имаш траен успех, то той се случва в добра среда. В среда, в която истината и честното прилагане на закона определят “правилата на играта”. За тези хора мантрите за ляво и дясно не нямат значение, а приспивните доза пропаганда на страхове, не действа, защото те мислят с учените си глави.

Едва ли подобен текст без претенции може да опише цялата картина на нашето време, чийто къс, наричан година, приключва днес.

Но ако трябва да бъдем честни, ние живеем в невероятно, наистина велико време. Време, началото на една епоха, в която няма анонимни, няма хора без шанс, време, в което елитите на статуквото, не само местните, си тръгват.

Светът, и все повече ние, Българите, рисуваме една нова картина, днес изглеждаща странно, разхвърляно, неподредено, дори безлично, но всъщност светът търси все повече нужните му хора с характери и ясна, честна представа за сложността на цялата картина. Онези, които са позволили днес да има всичко онова, което считаме за привично, дори естествено – не само в бита. Онези лидери, които се “раждат”, когато времето ги повика, а те се “отзовават”. Така се е случвало винаги в историята.

2016 обещава да бъде още по-интересна. Светът ще бъде все повече едно цяло – ефектите на световната икономическа, технологическа и политическа свързаност ще продължат да сменят все по-бързо традиционните представи за нормалност и стабилност. Непожелалите да видят, а малко по-късно да бъдат участници в тоя процес на промяна, просто ще бъдат забравени от историята.

Историята, която ще дописваме заедно през 2016 – ние, като част от света който не е спирал да разбира, че животът е преди всичко вечна промяна.

Вместо епитафия

 

 

 

Днес, 2 януари 2016,  започнах да пиша и почти бях свършил един кратък текст-епитафия за масовите медии, движещи се като глутница сред мислите на драгите зрители и търсещи жертвите във всеки възможен медиен ъгъл, медийна рътлинка или долчинка.

Накрая, сякаш нарочно, а всъщност без да искам, с две движения на пръста, текстът изчезна. Без да виждам велика съдбовност в тая позната дребна историйка, Българските медии не заслужават да получат описана от нас, потребителите им, дори епитафия. Те просто се грижат, в нелепа надпревара да я дописват – през безумни новини, които обиждат здравия смисъл на онези, на които уж служат – своите (техните) – зрители, читатели, слушатели.

Формално гледано, в българската медийна среда работят сатанисти, само-убийци, хора, дълбоко мразещи, дори ненавиждащи живота. Но това не е вярно. Логичното обяснение е вероятно просто – те, журналистите, са професионалисти, работещи достойно за парите си, а тези дето им сипват да пият на екс тази отрова са хора не живеещи тук, на земята. И като във всеки експеримент с мишки или други животни, в името на науката и някакво тяхно бъдеще правят експерименти, които напомнят опитите на д-р Менгеле, правени също в името на чистата наука.

Със сигурност – тези медии не служат на България и нейното бъдеще.

Ако към описаната по-горе картинка, добавим и постиженията на “новия” журналистичски стил – на оралната журналистика, ние можем да бъде спокойни – дори умерено уважаващите некиселия вкус в мислите си, ще напускат тая оргия, дописвайки с отсъствието си упоменатата авто-епитафия.

Историята е търпелива, тя постоянно “преподава”, но не дава много нови уроци. Животът винаги побеждава в Историята.

Другото име на Живота е Истината. Явно днес ненужна.

За радиационната обстановка

 

 

 

В Българската “медийна реалност” все повече проникват като “международни” новини-лакмуси, изцяло предназначени за руска вътрешна употреба. Подмяната на контекста на една новина от местна и пропагандна, насочена да облъчва руските мозъци, и вписана на юнашко доверие в българското меле от “новини” цели единствено въвличането на мислите на що годе умните и четящите в тоталната руска обърканост – през безмерна пропаганда, която има несложни цели.

Безкритичното четене и възприемане на такива “новини” като новини цели единствено въвличането на беззащитните български читатели, вярващи в славянската митология, в същата откъснатост, островност, самосъжалителна и безсилна менталност на жертви. Точно такива – каквито са днес руснаците – обкръжени от врагове.

Дали има или няма хибридна война – едва ли има нужда вече от спорове – печенето на мозъците с радиоционното излъчване на руската пропаганда, проникващо по всички възможни канали, при това на родния ни Български език, само засилва днешното убеждение на мислещите трезво кой е Българския съдбовен и все по-ясен в необходимостта си избор. България е член на НАТО и ЕС и само като такава може да бъде държава, в която народът й има предсказуемо и успешно бъдеще.

Остава без разумен отговор въпросът защо децата на България не отиват в Русия, а отиват на Запад. Защо и децата на най-яростните русофили пак са там, а не в лелеяната от родителите им родина-майка на революцията?

2016 обещава да бъде най-интересната година от както ние сме членове на ЕС и НАТО. Светът ни е пред избор, който от номинален предстои да стане истински, фактически.

Време на проверка е. На нашата разумност.

Защо България не е Чехия днес?

 

 

 

Малко предистория дава бегла възможност да разберем защо голите самосъжаления не ни помагат. И защо самооплакването ни като самонаети баячки-жертви на световните заговори не помагат също. Крушката си има историческа опашка, която няма как да отрежем с вестникарски статии и огнени постове. Просто крушката ни е съветска, а днес жива и здрава – руска.

Вероятно, малко хладнокръвни погледи, примесени с рационални мисли, към миналото ще ни помогнат да проимаме обосновани предположения защо ако садиш демокрация, конкуренция, правила, накратко “запад”, жънеш свобода, щастливи хора, надежди, вяра и лелеяното материално благосъстояние, с други думи – пак “запад”. С едно гооолямо уточнение – западът, с или без кавички, не е свят на ангели, светци или извънземни. Там живеят и нашите съграждани, които пожелаха да изкарват живота и парите си там, а не в днешна Русия или братска (някога) Корея.

И тъй като статистиката е драматично проста и е в полза на запада (с/без “”), а колективният ум е по-рационален от политическото говорене – вероятно нашите сънародници не са отишли да се мъчат повече отколкото в любимата родина, за която плачат тайно много от тях, обичайки я. Както нас, тези дето сме тук, на нивата, при Сивушка и Белчо от евро-текезесето ни от XXI век.

Към коментарите защо Чехия е осигурила по-добър живот на своите граждани и защо днес Чехия и Словакия (двете държави, родили се след 1989 от тогавашната Чехословакия) са по-добри места за живеене трябва да добавим, че там имаше едни изпускани Пражка пролет и мислещи не по сталинистки комунисти с имената Антонин Новотни и уж праведния (според очакванията на тогавашния Генерален Д(!)екретар Брежнев) Александър Дубчек.

А по-късно Харта-77 и един велик интелектуалец и гражданин Вацлав Хавел. Човек, чийто думи и мисли са страшно верни и днес с моралните си послания, превърнали се в незабравими за демократичния свят.

Незнайно защо ние виждаме само днешния резултат – материалния, доходите и качеството на живота. Съждението, че идеите променят живота и света на хората, нас не ни лови, няма почва в здравите ни (първосигнални) мисли. Ние сме си жертви с генералното, великото, общовалидното за всички патриоти обяснение – петвековното робство/иго/доминиране на турците над българите. И ще ги мразим, пък белким станем по-щастливи, по-богати, по-имащи, чакащи третото си освобождение от двойните си освободители.

Част, пак невидима, от това, което обяснява днешната съществена и все по-видима разлика между Българския и Чешкия стандарт на живот е и обстоятелството – как и какво прави чешкия и словашки елит, когато идваха съответните инвеститори – кой и как определяше списъка на инвеститорите и какви бяха парите им. Кои си тръгнаха изгонени и кои останаха в онези времена когато се формираше новия облик на икономиките на страните от пост-съветското пространство.

Просто днес България е там където нашата версия на демокрацията си е постлала – про-руска, провинциална, комплексирано сирамахомилска, самодоволна в дребните материални придобивки на един елит, които е все повече реликт. Свят на отминалото време, което колективно и двулично и трафаретно презираме, неразбрали какъв е всъщност големия свят, към който уж принадлежим.

Днес, 5 януари 2015, Чехия отбелязва 48 години от началото на Пражката пролет през1968 и продължила до 20 август 1968, когато СССР и съюзниците от Организацията на Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната. И България е сред “освободителите”…

По пътя към Чистилището

 

 

 

Продължавам да се уча да ходя назад в човешката еволюция. Тикан, като животно, на заколение в кланицата на разума.

И да се съпротивлявам, в размера на силите си и заради искрената вяра, че Човекът е нещо повече от тяло и материално, онова дето се пипа и се осезава на килограм или в карати.

От както се помня винаги съм знаел, че пътят към по-добрият живот минавал през знание и усилия, тоест през постоянна промяна. През помощ, през съчувствие, през добрия пример, който е единственият помагащ ни да бъдем по-добри. Но, очевидно нищо от презряната западна, цивилизационна практика не ни е нужно. Ние, бг-тата, който сме уж Българи, продължаваме своя поход към миналото.

Очевидно ние сме в състояние на будна кома и забравяме онова, което е било добро в животите ни и животите на България – в онези епизоди, когато сме въздигали, отписани от света.

Не зная с какво да опиша това, което изживяваме днес колективно.

Катарзис по станишевата метода, лихвата, която неплатихме от отказа от комунизма или заради наивността си да мислим, че на Доброто му се пада победата – като във всеки мач с гарантирана, домакинска победа.

Дали можем да опишем времето си като морална археология или нужния, необходимият ни път към храма?

Днес пък ние не изживяваме колективно, осъзнато или не, своето пътуване към Чистилището. Място, което никой не е видял, но по-челите и онези с неубитите души в себе си знаят, че го има.

Чистилището, което е личното, забравено, но вечно живо в нас светилище на разума и на онези прости неща, които ни правят човеци в нашите души, когато се оглеждаме в себе си. Тогава когато го правим около нас няма никой, ние сме сред тишината на своите мисли, няма кой да ни подскаже кое е добро и кое лошо. Тогава ние не лъжем, не се и лъжем – тогава сме само в и със себе си.

Тогава няма новини, няма лидери, няма идеи, няма пропаганда, тогава е най-страшната тишина. След всичките купони на земята и веселбите, които никога не сме изпускали. Тогава е много тихо.

Като в храм.

Като в църква, тогава наистина отнякъде идва Господ, тази дето не познаваме от книгите и текстовете. Тогава той шепти, а ние напрягаме сетивата да чуем спасителните думи. Тогава сме сами, пред себе си, забравили всичко материално, побрали душата си в тишината.

Тогава, в този миг ние сме в Чистилището. Мястото, за което не знаем нищо, но винаги сме знаели, че го има. Онова място, в което животът ни се събира в напръстник и няма капка лъжа, а има сълзи, извинения, съжаления и молби за прошка. И молба за нов, вероятно заслужен живот.

Но днес ние сме далече от този миг, ние просто пътуваме по пътя обратно, след дългата разходка в безумието на егоизма, който не осъзнавахме заради сладостта му и заради трелите, носещи се във въздуха, заради похвалите, наградите, осанните и одите – все даващи подтици да си мислим, че сме богове. Наивно. Всуе.

Пътуваме, все по-осезаемо към храма, който бе забравен и не е някъде другаде, а оня дето е в нас и заради който всъщност живеем.

А Господ? Той уж немее, говорещ през думите на нашето безсилие и обърканост, които са пътят ни към забравеното себе си и към онези другите, които като нас пътуват в нестройна редичка, върволица, нишка – към своите себе си, досущ като нашето себе си.

Дано се срещнем живи в общият храм, дето сега градим в мислите си.

А трябва. В името на живота, чиято магия и смисъл никой и никога не разбрал напълно.