Да обичаш земята си повече от себе си

 

 

 

Проблем на България и днешната ни действителност не са Москов и съществуващата или привидната му реформа.

Проблем на България са отсъствието на принципи и базовото, изчезнало в годините усещане, граничещо със съдбовна обсесия, за държавност у тези, които искат уж искрено България да е процъфтяваща държава със щастлив, успешен народ.

Проблем на България са медиите (“й”), които шизофренно разказват за дребни, несъществени към упомената наша цел – България да е модерна, променяща се държава, с лидерство, даващо си сметка в кой свят живеем. Свят, трудно разбираем от ФБ, Туитер и седенки с напудрени думи и много селфита.

Проблем е, че масовото разбиране на света, в който живее България е съзнателно конструирано като просто – като битка на светове в черно и бяло. Ние продължаваме да се държим като революционери, изпускайки фактът, че войната е нежелана от никой днес на земята, освен от болните или загубилите по пътя представите за ценността на живота. Ние все още не сме разбрали, че само интелектът и знанието в състезание са оръжието и амунициите на света от XXI век.

Проблем е и фактът, че символ на успеха днес е събирателния образ на тариката, не на оня дето се трудил, мислил, срещал е несгоди, но е успял – през труд, знания, усилия и много пот, сълзи и разочорования. Оня дето няма Лексуз и снимки с роднини на точки по глобуса дето ги няма на глобуса.

Проблем на България е фактът, че “народната демокрация” продължава да тътне в мислите на народа, поемайки ехото от Аврора. Народ, станал все повече популация, забравил, че да вземаш решения за съдбата на милиони, с поглед, вперен десетилетия напред, не е задача, решима с популярни фрази.

Проблем е, че мислещият е неудобен, а посредствеността – иконизирана.

Проблем е, че масовото винене на народа се счита като панацея и диагноза за обреченост. Народ няма, има хора, които следват своите лидери с характер, провиждащи бъдещето и обичащи земята си повече от себе си.

След ръкойките и сълзите

 

 

 

Жътвата на илюзиите – това ни чака от тук нататък. Тежките класове, под песните на опечалените и наивни жътварки, ще допълнят фалшивата патриархалност на днешното Българско уж партийно и колективно, общностно.

С ръкойки, а не с комбайни ще събираме класовете, които няма да бъдат тежки, защото са изпразнени от истина – кухи и лъжливи семена са ги родили.

Човешкият ум вижда най-трудно очевидното. Утъпканите мисловни пътеки, сигурното, станалото удобно мамят със своята привидна сигурност и надежност.

Илюзиите, самоподвеждащите ни, наши вътрешни, самолегенди и самомитове са сред най-трудните раздяли в живота ни.

Дори модерни, честно мислещи хора, продължават да не разбират на същностно ниво какъв е духа на времето, в което живеем. Време на постоянна промяна и постоянно връщане към вечните ценности – честност, откритост, състезание, сред свят на всеобща свързаност, живеещ в бясно състазание.

Живеем все повече, осъзнато или не, в свят, в който сантименталността е изцяло лична територия, напускайки илюзията на колективната сантименталност, наричана и патриархалност. Социалното, онова, което ни прави човеци истински, все повече има превод, различен от нашия, познатия ни, сиромахомилския.

Ще минат вероятно години когато повечето умни и мислещи хора ще осмислят за логичността на края на една превърнала се в масово убеждение, дори вяра, илюзия.

Тежка жътва ни чака, жътва на илюзии.

Ако попитаме всеки земеделец, дори и най-неопитния, в уж драматичната днешна история няма драма. Има шанс за ново начало, което би било истинско ако разберем осъзнато в кое време живеем, колко са важни истината и искреността, знанието и разбирането на живота като постоянна промяна и честна, публична обмяна на гледни точки, тоест мисли, а не цитати от измислени или ефимерни авторитети.

От живота си зная, написали са го преди столетия умните хора по земята – най-добрите наши учители в живота са нашите врагове. Които след години престават да бъдат мразени, защото са ни помогнали да пораснем. И ако порастнем наистина, ние ги обикваме заради получените истински уроци.

Разбира се, ако сме успяли да помъдреем, празнавайки глупостта, наивността, желанието да бъдем в стадото на вечно съгласните, лишавайки се от дарената ни изначално свобода да мислим автентично и лично.

Време за размисли е. Векът е 21-ви, континентът – Европа.

Време на усилна есенна жътва на четвъртвековни (поне) илюзии.

Ден за размисъл по никое време

 

 

 

Днешният дебат, ставащ главно в социалните мрежи, сред сторонниците (рус., съзнателно) или разпващите оставащите или напускащи коалицията, която се случи неочаквано и за членовете й, е оня неслучил се до сега искрен дебат в Българското общество за принципите и за целите, които повечето от Българите желаят да бъдат част от живота ни. Брак уж без сметка, дори минал в райсъвета набързо, без свидетели, но по сметка.

Днешният ден напомня за оня разговор на дъщеря с родителите, по никое време – “Аз съм бременна, но вече не го обичам. Кво праим сега?”

След 20 аборта, пет деца дадени в домове за временно настаняване, хиляди флиртове и доста консумация по тъмна доба, всички са в спор кой е по-ангел и кой е по-девствен.

Няма девствени и няма ангели след нашата дълга, дълга оргия. А очевидно, всеки римейк на миналото, през емоции и приповдигнат медийно ентусиазъм, е просто обречен.

Днешният дебат, логично се случва точно сега – когато за първи път бе направен опит за що годе смислена промяна на принципите и правилата – в принципи и правила, без всякакви кавички и намигания. И точно тук “демокрацията” засече.

И последната капка илюзии от лимона на горчивия преход бе току-що изстискана. Сложните обяснения, великите завери, витиеватите думи само подменят простата реалност. Без принципи и честна публичност – никоя държава няма бъдеще.

Останалото е въпрос на техники, технологии и правила, които светът отдавна ползва и успява. И на личности, които могат да поемат риска от риска, който не е лабораторен, а истински – съдбата на утрешна България, която днес е оняденшна, невтасала полу-демокрация.

Накрая, може би днес е първият истински ден за размисли, необявен официално, анонимен, изцяло личен, но доста важен с тишината, която вика.

Един от многото, които отлагахме…

Битова биохимия

 

 

Жената обича силно мъжа си, нямат брак, но пък живеят на семейни начала в голям апартамент, взет на лизинг, а финансирането е от неизвестен благодетел. Жената има деца от предишния брак, както и мъжа от друг един брак, но пък децата живеят на семейни начала с гледачки с мерцедеси, платени от неивестен извършител, грешка благодетел, в съседен апартамент, с наем, който е социално поносим, плаща го домсъвета.

Семейството е в постоянни разпри, но странно, те се обичат. Обречени са един на друг от приказни орисници на преклонна, библейска възраст. Мъжът обича поредица от жени, пътем, по семейния друм, той консумира обич от всякъде, всички го обичат тайно или явно, както дойде. Жената е същата, и тя е обичана, обичаща, раздава се за последно, гледа флиртуващо, понякога свенливо, разказвайки вица за девствената мома от една приказка, с която я приспивала баба й, а тя приспива и децата, заедно с гувернантките, нарични модерно социални работнички.

Тази история е пълна фикция, художествена измислица, но пък ми е странно позната, вероятно съм я сънувал.

Андрешкови драми

 

 

 

Привидната драма на местната версия на демокрацията и безкрайната серия от другарски жалейки не е учудваща. Ние сме в ситуация на перманентна битка със здравия разум, и все го побеждава(х)ме, с разгромни резултати.

И все се чудим защо другите народи са преди нас, а децата ни, разбиращи духа на времето ни, напускат хилядолетната земя, пълна с артефакти, все още неоткраднати или непродадени. Земя, пълна със свещени извори и светена вода, която ражда пустини, дори и в душите.

Драма няма. Не мисля, че има нещо ново, учудващо разума, което да се е случило. Това, че не сме искали да си признаем истините пред себе си, просто сега става сякаш по-ясно, даже все по-лесно.

Ние така сме живяли колективния си живот поне четвърт век – вперени в маникюра на палеца от лявата си ръка. Наказвайки маникюристката с труп на куче, пред вратата й, хвърлен по тъмна доба. Почти превод на Андрешковите подвизи в тъмнината и блатото.

Има едно мъчително признание, което се впило с нас, трудно за всички, без изключение, а то е че живяхме и живеем в свят, пълен с лъжа.

Ние никога не разбрахме какво е успех и коя е рецептата да бъдеш победителител в честно състезание. Състезание, в което има истински, проверен разум, честен интелект и образование, различно от такевото.

Нашият, уж забравен, двуличен комунизъм не си е тръгнал от нас, той клокочи по вените ни, захранвайки мислите ни с минало и реминисценции, граничещи с обсесия.

Погнусени от себе си, гузни, бранещи малките си придобивки, ние приличаме на пътници от стар круизен кораб, заобиколен от спасителни кораби, а ние гласуваме демократично кой кораб да ни спаси, да се обадим ли по 112 на неволята, да се вслушаме ли в себе си или да вярваме на официалния медиен комфорт от корабната радиоуредба.

А дупките в корпуса на кораба зеят, ние водим разгорещени дебати за грима на вариатетната актриса от трети мостик. Запалени играчи на билярд от втори мостик спорят за силата на удара на един нечестен съ-играч, мерейки си щеките (не зная термина), естествено, разгорещено.

Цялата разказана и измислена история, става все по-вярна. Броят на прозрелите картината ще расте много бързо. Едни ще узнават истината през коремите, други през мислите в главите си, трети през преживяното, прочетеното и осмисленото.

Преди да умре истината, умират носителите й, но се раждат нови. Животът продължава, въпреки привидната и лична илюзия за край на света.

Другарските жалейки са история, светът днес е друг – успехът в нашето време е вечна промяна, тъй както е във вечната природа около нас и в нас.

Нездравица

 

 

Скъпи братя и сестри,

С тревога в мислите следим развитието на сагата, предложена на медиите и на нас, честните зрители около така наречената псевдо-реформа на един неуспял адвокат, скоропостижно примъкнал се до поста на министър на правосъдието.

Време е длъжността на министъра на правосъдието и поста на главния прокурор да се слеят, да се уемат в елегантната фигура на едно административно тяло. Този лек, едноходов ход ще донесе успокоение в правосъдните среди и сред широките народни маси. Нема нужда от ненужни публични дебати и разходи за хора, които само говорят, сеейки разделения между съдии и прокурори.

Ненужното разделение, което целеше неуспялата реформа на призналия неуспеха си Иванов, обявил се сам за Христос в правосъдието, не работи за бъдещето на днешна България. Вчерашния му водевилен акт на подаването на оставка, без анализ, без осмисляне и пълен с хладни и пресметнати в тъмни доби (очевидно) предварително жестове ни показват водевилната театралност на тази отречена от историята персона.

Грантовата му същност лъсна!

Маските на всички псевдо загрижени за народната ни съдба падат като кегли в тунела на боулинг-залата, в която всички добре познахме вкуса на успеха.

Нашето обмислено предложение ще заработи за вчерашната, обична, спокойна, нашата Народна Република България – оная, която познаваме и бе прекрасна.

Разрушителната стихия на самоцелни реформи само пречи на мирния труд на народа!

Ние, долуподписалите, не искаме разделение, двусмислия, скандали и контрапродуктивни поведения. Ние, като искрени, позитивни патриоти винаги сме искали – България над всичко.

Наздраве!

(част от подписка на патриоти)

Няма загубени битки, има научени или не уроци

 

 

 

Не зная дали местните политици и политически деклариралите се като граждани си дават сметка за ефектите от оставката на правосъдния министър от днес, следобяд.

Оставката на един министър, която по местните стандарти, не е нищо повече от пореден драматизиран акт на неуспял, загубил, разгромен, небръснещ (се) “революционер”. Високата проводимост на тази невинна (тук) новина в световните медии ще носи, показвайки дори днес, последиците, които далеч надхвърлят във времето напред ефектите си.

При дори бегъл поглед над новините, които идват от България, и успяли да пробият световния обмен, ние ще открием, чр България е дълбоко неинтересна за света. Просто в правилата на световните медии, хладнокръвно, безразлично, без капка симпатия или обич, пробиват истинските новини. В новинарство по света обич няма.

Фактът на бързия “пробив” на новината за оставката на Христо Иванов, успя да пробие “омертата” около сивото ни живуркане, не е случаен. Правосъдната реформа е реформата-майка на всичко, което регламентира всички други отношения в едно общество.

Тази победа на “здравия” разум е пирова, ще я плащаме колективно. На България й трябва урок и ще си го получи.

Ние, които искрено обичаме България и искаме тя да бъде нормална, средна, а някъде, в някои области, и много успяла държава, трябва да си признаем – днешната привидна загуба е утрешна победа на разума.

Битката оттук нататък е кой ще обладае истината (следвайки стереотипите и рефлексите до днес) и кой ще произвежда съпътстващите интерпретации.

Тя, истината, не се нуждае от много преводачи или водачи в привидната тъма. Истината, в епохата на свързаността и световните турбуленции, намира адресатите и искрените си съюзници по-лесно от всякога, без театралност, водевили или драматизации. А обладаванията са временно невидими, а малко по-късно и наказауми – дори само когато са морално укорими.

България упорито, и все по-бързо, пътува към своето бъдеще на променила се, осмислила четвъртвековната си демократична мимикрия.

Днешният, видимо тъжен ден, е един от най-добрите в историята ни. Един министър даде прост, европейски, нормален урок, изричайки нечуваното по тея земи и толкова просто – не успях, тръгвам си.

Който разбрал, разбрал. Със сигурност, прочелите го по света, засега, са повече.

Между погнусата и покрусата

 

 

 

Днешният ден събира по един странен и логичен начин две новини – първите симптоми на успеха на про-руската, националистическа по своето говорене Льо Пен и “нейния” Национален фронт и успехът на Венецуелската опозиция, оставила шофьора Мадуро в ъгъла на политическата каторга, с отсъстващата сакрална за венецуелците днес тоалетна хартия.

Случайността, която никога не е случайна, успя да събере в един ден- екстракт началото и края на нетленните наши, човешки илюзии за вечния. лесен по възможност път към успеха и за цената му, възможно – най-ниската откъм усилия. По възможност без пОтене, без знания, и без плащане на акъла.

Явно всяка нация, без разлика континент и история на страната, (и) в 21-ви век трябва да преболедува своята погнуса от богатството, от властта на предприемчивите, хората разбиращи от голямата картина.

Явно самодоволството, самодостатъчността на всяка социална група, презрението към другите, неразбраните, различните и “срамещите” взаимно унищожават цялото, обществото. Явно самозабравеността на егоистичното богатство е наказуема, когато е не спряна през метастазите на алчността.

Днес Французите наказаха самодоволните си политици, пожелали да живеят охолно, без разлика в това за какви се определят слугите на народа – “леви” или “десни” или “центристи”. И всички ще си учат открития урок пред света, на който точно те са дали толкова много и различно от днешната сесия по наивност.

От другата страна на океана, Венецуелците избягаха от ужаса, който Уго Чавес, наследен от шофьора на автобус Мадуро, осигури през диктатурата на пролетариата в 21-ви век.

И тъй като нищо в света не е ново – остава да очакваме колко време родината на Великата Френска Революция от 1789 ще изтърпи очевидната бъдеща и все по-вероятна коалиция на Льо Пен, племеницата й, двете гледани под очилата на благосклонния татко – лелинчо, пожелал да се ескалира скорпостижно – в името на логичния съюз с таку що сменилите си името републиканци на Саркози. Впрочем, Мистралите ги бе продал на Русия именно умереният, републиканец днес, Никола и мъж на певица с непризнат масово талант.

Ще бъде иронично Франция да бъде управлявана от Льо Пен-Саркози коалиция, но май желанието е силно, а погнусата още по-голяма. А всяка погнуса търси своя урок, който е винаги покруса ако е неосмислен.

Или както казваше моят преподавател по военно дело, леко дебел, но природно мъдър, усмихвайки се многозначително – “вие сте трЪгнали за там от където аз се връщам”.

Светът се променя, но всичко си е същото – битката на личните илюзиите за постигането на чуждите илюзии е вечна.

Просто ние, хората сме вечно едни и същи – до момента в който не пипнем лично червеното колело на печката, то просто е светофар, светещ червено и леко полегнал да си почине. А ние винаги минаваме на червено, защото нямаме време и бързаме, разбира се.

Ние, хората, не спираме да се учим – вечно учудени от простата природа на хищниците в природата, които не спират да убиват и ловуват, но никога повече от това, което могат да изядат. На нас, умните, венецът на природата, все не ни стига.

Запад няма

Има само цивилизация с правила и конкуренция

 

 

 

Най-голямата илюзия, съзнателно имплантирана в представата ни за Запада преди десети ноември, и продължавана мантра на подвеждащите разума днес медии е историята на песента-шлагер за идеалния запад. Идеален запад няма, защото няма идеални хора, но в не-идеалния “запад” има правила и култ към промяната и към носителите й, тези дето поемат отговорността от вечните рискове.

И тъй като и на запад, и днес хората са точно толкова уязвими от нашата, човешка природа, от познатите ни и еднакви с нашите “характеристики” – алчност, страхове, нерешителност, глупост, наивност, медиите тук с неизчерпаема (платена) страст получават желязна аргументация, превод на класическото “а в америка бият негрите”.

Ние, всички, хората, без разлика къде живеем, имаме и цяла колекция от други черти – любопитство, желание за промяна, стремеж да бъдем обичани, желание да бъдем подкрепени в мечтите си, силно желание да обичаме, а не да мразим.

И тук, в тази група от описващи ни желания и вечни подтици, няма запад или изток. Има само едно – човешката, неизменната ни природа, която постоянно се учи за себе си, от себе си, през успехите и неуспехите (всъщност уроци) и вероятно така ще прави докато има хора на земята.

И “забравят”, че ако всичко бе толкова простовато и еднакво, ние нямаше да ползваме техните постижения на презряния материален живот, плод на опазвания от столетия принцип на конкуренция и публичен сблъсък между наистина по-добрите – в политиката, икономиката, технологиите.

Тук, сред назначените победители, западът е материално възхваляван, и мразен “идеологически”, най-вече заради своята дълбока непонятност – заради неразбирането на базовия принцип, разпознат в началото, във времената на появата на прото-парламента и прото-правителство в Англия. Без взаимното, публично уравновесяване на интересите на отделните групи на интереси в обществото, държавата винаги ще бъде “завладяна държава”, нечия, с поданици и крепостни или жители.

Западът е разбираем за онези, които разчитат на своите сили и омразен за тези, които никога не са разбрали, че успехите са плод на дълъг, досаден труд, нямаш нищо общо с привличащата окото, привидно очевидна западна охолност и лъскавост.

И най-накрая запад – няма. Има общества, където се цени успеха и успелия. Има и други, като нашето, пост-съветско, където се цени успелия в контролираното състезание, напомнящо на западното, на разстояние колкото от София до Брюксел.

Неискрени, но умни, не обичащи конкуренцията, продължават да произвеждат анти-европейски и анти-западни мантри, приспивайки разума с мантрата за лошия запад – оня дето го няма.

Дори досадната, обругана дума “ценности” казва същото, но повторена по познатия, декларативен начин, хиляди пъти, и залепена за гадния “запад”, накрая думата става смехотворна, цинична, почти валутна ценност. А ние “победители” – пак ги победихме, онези “надутите с ценностите”.

И си живеем живота – като “победители” на несъществуващия “запад” – в съществуващата трайно наша обърканост – кои сме, къде искаме да идем, всъщност какво е живота?

Без отговор на въпроса – чий живот живеем всъщност?

Музеят на (из)падналите (от употреба) маски

 

 

 

Не зная дали ние си даваме сметка, че успелите през честен труд в България са много по-малко от тези Българи, които успяват в чужбина. И че успелите по света Българи са на възраст, доста по-ниска от средната за България днес. Следвайки формалната логика, всеки живеещ и работещ в своята страна има неимоверно повече шансове да успее в своята земя, но това не е факт в България днес.

И ако си зададем простия въпрос защо става така? То отговорът идва от само себе си.

Животът без правила мрази промяната. Животът без правила мрази бъдещето. Животът без правила е битка за вечна реинкарнация на умиращите свои части, които той иска вечно да възкресява, а ако не успее – им прави мавзолеи.

Мавзолей, какъвто е България днес – недостроен музей на миналото. На чийто строеж, едни се борят да откраднат тухлите, други – варта, трети фалшифицират плановете на музея на смъртта и мириса му на химикали и восък.

Такъв мавзолей, дори да бъде издигнат, се срутва. Такъв мавзолей не е небостъргач, той е колиба от полу-тухли, полу-бетон, полу-желязо. Къща, построена от полу-тухли няма, защото полу-истини във физическите и човешките закони няма и не е имало, и няма да има.

Такъв мавзолей няма, но и успели около него, няма. И живи няма накрая.

Ако някой ми бе казал, че ще си мисля подобни неща през 2015 – щях да го обявя за луд, напълно убедено.

Няма да забравя как в наивната си представа за промяната, в Града на Истината, още един съзнателно спукан балон на илюзиите на честните, какъвто бе и протестът от 2013, един журналист ме попита кога ще се оправите? Отговорихме му колективно и убедени, четири – пет, най-много десет години. Той се усмихна, каза повече ще е. Откъде го знаеше, не каза. Бил е прав, срутеният, взривеният мавзолей на Димитров, просто извади от очевидното факта на овеществената метафора, и скри, за благото на дълбоките зависимости, откровената истина – невидимият мавзолей, който сега се руши пред очите ни.

Явно, не бяхме пораснали толкова за да разберем дълбочината на проникването на злото.

И въпреки всичко, зад гърба ни има опит, вероятно и повече разум и мъдрост. Годината, която идва е 2016. Мавзолеи по нормалните държави, няма. Дори виртуални, там има само музеи.

Идва времето на градежа на един нов наш музей – музеят на (из)падналите (от употреба) маски. Музей, който ще е пълен с въпроси и препълнен от посетители-отговори. Музей на открито, с открити мисли, които не са ескпонати.

И на още по-важният местен градеж – градежът на мостове от ненаивна, прагматична вяра, че бъдещето принадлежи на младите по душа, тоест на променящите се, онези за които загубата е (и) победа. Убеждение, “позволило” на Българите по чужбина да успяват повече от колкото ние тук, в родината си и на нашата земя.