“Le Roi Est Mort, Vive Le Roi!” и после отначало

 

 

 

Местан не е конкретно лице, той не е и образ на времето ни. Всеки издигнал се еничар или големец и бивш слуга се носи точно така с робите, които до вчера са му били братя.

Тая история е разказана прекрасно от Христо Смирненски в “Приказка за стълбата”. Ето и финала:

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Ние помним – Le Roi Est Mort, Vive Le Roi! („Кралят е мъртъв, да живее кралят!“). Нищо ново под Слънцето.

Всеки примитивен забогатял или издигнал се бързо, без разлика България, Европа или някъде другаде по света, неизвървял пътя на развитието на личността си и не изстрадал ролята си, се самозбравя. И бърза да вземе от живота онова, за което е копнял. Но всяко получено даром от съдбата, много бързо се връща там от където е получено. Няма бързи асансьори към постовете, които работят добре и надежно и на слизане.

Всички сатрапи фалират точно така – много бързо след края на привидните подпорки, възхвали, оди и подкрепи.

Дано това го разберат и останалите български политици. Съдбата на Местан е вероятната тяхна утрешна.

Животът на хората повтаря едни и същи сцени, които са всъщност уроци. Прости, ясни, еднозначни – за прозрялите тленността си и мисията си на частици от безкрайния кръговрат и на хора, тоест души, носени от тела.

На междата: Белчо и Сивушка vs айфона и промяната

 

 

 

Краят на 2015 идва с най-точната, дори най-честната досега сценична реалност на Българската политическа картинка – лицата на личните, тачените, обичаните от Българските медии продължават да бъдат в когнитивен дисонанс коя е България, кои са целите й, накъде вървим. Привидно всичко е добре познатото ни, но нещо не е както преди.

Прехождането на турбулентно ни време се оказа доста трудно за опазването на доста образи от иконите на прословутия преход. Дори светците бяха принудени да се декласифицират в документирани позиции, твърде далечни от митическите си оригинали, рисувани от иконописците от началото на Българската политико-икономическа школа, чийто учители се оказват славяни, а не Българи..

Все по-малко ние можем да виждаме България като провинциална, самотна или невидима – “международното положение” не просто чука на вратата на мислите ни, то просто е част от живота ни. Доброволната “неутралност” на България свършва, епизодът със сцената, в която ни обичат всички, изгоря като свещичка.

Перспективите да ги отняма любимите евро (и не само) грантове ескалира критата с мантрическо и “либерално” слово откровеност. Българската политическа картинка лъсва след десетилетия двулично про-европейско и про-атлантическо говорене, заменило успешно забравения вече перестроечен Кашпировски.

Вече и маски не падат, падат цели биографии, грижливо кътани от медии в режим на делегирана, дарена живост. Ставащото видимо днес е един предизвестен край на карнавала, чийто бюджет свършва пред очите ни.

Ние живяхме дълго на междата между двете представи на света – модерната, протоворечивата и разбираема трудно за неуките, динамичната и променяща се западна и онази другата – миналото, безвремието, света без конкуренция, правила и вечен, дори не ориенталски вече, рахат.

Ние все повече заживяваме осъзнато за срещата на двата свята, която старателно отлагахме – светът на тичащото време срещу имитацията на свят, живеещ в безвремие и симулираща правила копи-пейст реалност.

Опаковани като битката между про-западните и другите – про-руските, “обективните”, национално-отговорни, патриотични мислители, загрижени за мислите на търсещите.

В тази не само наша картинка няма идеологии, тук няма ляво или дясно, а ако има идеология, то тя е само сценична мъгла – примъкване на нуждаещите се в реалността от познати, понятни мантри, целящи замразяването на времето в мислите и игра с подсъзнателните страхове от промяната, звучаща като кълнене или псувня.

Представите и идеите за това как се постигат целите повече хора да живеят по-добре не променят вечната истина – за да има решени социални задачи, то парите трябва да бъдат произведени, спечелени от инициативните, хората, които разбират бъдещето и са на ти със страховете от рисковете защото са осъзнати и осмислени. Капитализмът е свят на преприемчивите, на онези които разбират смисъла на думата печалба и тичат, надбягвайки се с безвремието.

2016, по утвърдена вече традиция, обещава да е уж същата като 2015. С едно уточнение – скоростта на хода на събитията ще се увеличава, а времето на доброволното ни безвремие, изтича, тръгва си като всяка илюзия за живот без ясни избори и позиции.

2016, като никога досега ще е годината на много повече отлагани избори, които няма как да бъдат сметени отново под черджето. 2016 ще вади все повече икони от музея, в който живяхме поне четвърт век.

Гарантирано от 2015, 2016 ще продължи да търси публичните врагове на онова “патриотично”, което е все по-малко истински про-българско, и все по-видимо – про-руско, тоест анти-западно. А “отдолу” “невидимият” за публичността живот, ще продължи да живее все по-живо в своята здравословна заразителност.

Дългата агония на илюзията, че времето може да бъде спряно, наближава края си. Друга новина няма, но тази стига да си кажем, че светът не е същият, все повече.

Какъв свят ще оставим на децата си?

 

 

 

Историята на “демократична” България е един безкраен низ от разделения, разпади и буквално атомизиране на обществото. Случайни за публиката, но не случайни всъщност хора, градят един свят на разпад на всяка идея за единство и поглед на повече от един човек в една посока.

Със сигурност, инструментариумът на тая съзнателна развала е модерен и следващ тенденциите на публичното в света – всяка добра идея има клонинг, всеки смислен човек е с карикатурен гмо-образ, всяко добро има свое огледално криво “добро”. Всяка добра мисъл е редактирана до нейната неузнаваемост и бързо обезсмисляне.

Осъзнато или ние, ние ставаме заложници на чужди интереси, рушейки все по-видимо и минималния шанс на нас, Българите, да живеем щастливо, с надежда и вяра в утрешния ден.

Няма успешна държава, която да е постигнала нещо за хората й, която да е изградила нещо значимо, когато колективното усещане за бъдеще отсъства или е рушено под хиляди благи предлози.

Успешен живот на един народ въпреки средата, няма. Подобно изпитание може да бъде посрещнато не от всички. Масовият човек не е герой и не може да бъде такъв, просто така е устроена човешката природа и обществото.

Поставена под постоянни изпитания, човешката природа търси мимикрии, оживяване, през единствено сигурния път на биологическото, телесното, бездуховното, материалното.

В замяна на духовното и големия, хуманен поглед, светът ни се превръща в мозайка от разкъсани парчета, нарязани от ножицата на микрооживяванията.

Явно търсенето на предела, след който въпросът за смисъла на живота, загубва смисъл и стойност, е видимата наша днешна орисия. Прокобата на лъжата не е вечна, а глупостта, дори вечна част от нашата природа, не е определящата образа ни на мислещи и хора.

Няма изключителни народи, но има успешни народи с лидери, такива с лица, чувствителност и морал на хора, успяли да сложат личните си интереси искрено над личността си, даващи си ясна сметка за истинската картина на света и най-вече за себе си.

Всичко е толкова просто, написани са книги, примерите от историята са хиляди… И всичко допира до искреност, его, честност, модерност, образование и много, много хуманизъм, ерго честна мисъл за другите.

Остава да се сетим за само един въпрос – какъв свят ще оставим на своите деца.

Метафората ДПС

 

 

 

Няма добро или лошо ДПС, няма и да има утре. “Разцепеното” ДПС ще продължава да бъде същата скеч сцена, зад която ще прозират буквално обсебените и контролирани през бедността хора, които нямат алтернатива и се използват за щит пред ходещите отзад въоръжени с видима и невидима власт бивши агенти на службите.

Докато българските турци, а и не само те, тънат в бедност (ментална или буквална, или и двете) и са в режим на постоянно спасявани от месии, светци, спасители, България ще е същата, е сцената на Българското публично – вечна арена на ревове, сълзи и двуличия.

Българите ще бъдат “спасени” от развита или поне развиваща се бързо икономика и от свобода на инициативата на способните да носят отговорност и модерни Българи, а инициативата наистина свободна – живееща и творяща в среда, различна от днешната, декларативна форма на подкрепа.

Ако се замислите, за 26 години, ние гледаме безкрайна серия от филми на цепения, разделения, мравки, духове, тела, мантри за наивници, отлюспвания, описвани на наивната публика като “десни”, “леви” или “либерални”, които нямат нищо общо с принципите, около които стои по-доброто, общото, модерно бъдеще на България. Едни хора сменят дрехите, освежават повехналия грим и се обявяват на нови. Публиката а(й)кламира, медиите реват вдъхновено, гороломно “осанна” (а други ломят гората буквално).

Чисто нови, приказни герои от приказките, а ние продължаваме напред, следвайки изречения преди година загубилия от Кличко, който просто изрече явно крита, но вечна държавна тайна – ние не правим изводи, ние не анализираме, ние не търсим причини, мразим да се съизмерваме, ненавиждаме “искрено” успелите честно, ние не мислим, ние продължаваме.

Ние просто преписваме от бележките на грешни подсказвачи, търсейки спасение от чужди листове. Подсказвачи, които не обичат България и Българите, на които ние позволяваме да ни “помагат” в потъването на идеята (дори) за по-добра, наша Българска България. Вечни и доброволни оставачи. Такива ученици никога не случват на класна, била тя и от Брюксел или от Вашингтон. Никой не може да научи насила важните уроци – уроците се учат през кожата и през преживяните дълбоко мисли, които не са непременно прекрасни и вдъхновяващи в момента на “обучението”. Обикновено са болезнени раздели с илюзии за късия път, за чудото, за късмета или за лотарийния билет със щастливия номер.

Не че на фасадата на Събранието не пише “Съединението прави силата”, ама кой да чете небуквалността на тези думи.

Глътнатият ключ от килията

 

 

 

Новината за фалшивото поздравление на руския президент до братския Български народ е поредното потвърждение на масовата “обърканост” на “Българските” медии. И за “ранимостта” на местната публичност от “невидимата” информационна война с мислите на Българите, люляни на къс повод – по повод и без повод с про-руски частушки.

Едно черво, тръгнало от една измислена новина се точи цял ден в Деня на Рождество, състезавайки се с драмите в сарайте и “евро-стилистиката” на “фермана” оттам.. Приказен, показен, очевиден пример на местната информационна разюзданост, граничеща с мизерността на духа, навирани ни насила като публичен. ерго наш, Български свят.

Като доброволни сирачета, ние чакаме някой да ни похвали или поздрави, търсещи упование и надежди в чужди, не вътрешни, наши, истински основания за своите успехи.

Всеки уважаващ себе си знае ценността си. Ако не си запретнем ръкавите и не тръгнем сами да си оправим държавата и животите, ние ще бъдем вечно разочоровани, че светът е пълен с такива, които не зачитат нашата изключителност и огромни заслуги към света. Светът днес живее със часовник на ръката и гледа само напред.

Взирането в миналото и търсенето на основания само там, в неясно и не-български написаната ни история няма да ни помогне да живеем утре добре!

Никой в живота не обича оплакващите се от тежкия и непосилен товар на живота. Друг живот няма на земята.

Единственото сигурно освен гравитацията е, че слаба, безлична тресяща се България, пък и всяка друга страна, не е полезна на себе си и е лесно употребима за всеки пожелал я слаба.

Съзнателно избягвам най-точната дума, описваща описаната трагикомедия. Но е от липса на желание да опишем поредното “разочорование” с препотвърждение на точно това, от което трябва да се измъкнем – клопката на самооплакващия се, живеещ в самосбъдващи се пророчества, като в сън на затворник, мечтаещ за ново престъпление, глътва ключа от килията си. И стиска, ревейки от болка.

Насилвайки себе си, в нашия случай и бъдещето ни, което няма да дойде на поднос и най-малко с похвали от падишаха.

България диша

 

 

 

Историята, която лети покрай България свали невидимата за местната публика шапка-невидимка. Шеметните събития покрай България буквално издухаха нашите любими “невидимост”, “невзрачност” и “малоценност за света”.

България все повече престава да бъде провинция на света. Ние едва ли ще станем центъра на света, но нашата ценност за света, и най-вече нашата осъзната роля като част от световните процеси, става все по-видима – неазвисимо от симптомите, които днес са уж малко. Напротив, тази видимост е подвеждаща сетивата и мислите, пързалящи се по скърцащия лед на видимостта.

Щем не щем, ние трябва и ще осъзнаем – ние бяхме, но никога повече няма да бъдем доброволни провинциални прайдохи, гледащи самовлюбено в пъпа си, метнат на хвърлей от ложето на безвремието, така удобно ни до днес.

Идилията с ракийката, мезето и рахат локума от медени думи за нашата изключителност и благословена анонимност, свършва завинаги.

Светът се промяня устремно, стремглаво, неудържимо. България влиза в 2016 с летящ старт, който ние сякаш не искаме видим, а вероятно и се плашим от големия и неясен ни (все още) свят.

От доста време повтарям думите, станали изтъркана мантра – светът не е същият, но бе трудно да се види от повечето хора.

Днес, за (почти) всеобщо учудване ние осъзнаваме – 45 години не стигнаха, но 26 сякаш стигат. България не е същата. България се променя и това е все по-видно и е за добро.

Шапката-анонимка си тръгва, отивайки в музея на мислите на искрено искащите миналото.

А бъдещето, промяната, откритостта чукат нетърпеливо в мислите ни, напирайки през новини, промени, привидни искрени или не чудеса.

България диша, все още учестено, но проветрява дробовете, хранещи мозъка и мислите му с кислорода на реалността – такава каквато е била винаги – сложна и проста, лесна за разгадаване ако мислиш и трудна, непонятна, мътна ако “мислиш” през чужди мисловни матрици.

България диша.

Когато Земята е плоска

 

 

 

Светът е приказен, изпълнен с приказки за деца и възрастни. Светът е магически, но не и магьоснически, той е прост, но не и простоват. Светът е единствено онова, което поискаме да знаем за него. Светът е тепсия, която може да стане и топка, а после и глобус, стига да пожелаем лично. Светът ни е и вселената, за която подозират телескопите и астрономите.

Светът е и сложен, и простовато прост – въпрос на личен избор, стоящ в главите ни през своето уникално, голямо или малко, но лично наше копие, за което отговаряме ние, лично и никой друг.

Политиката е като медицината, и двете са човешки творения, които лекуват болежки, едната на телата, другата на умовете и онова, което ги събира през правилата на доброто за всички. И двете творения на ума – раждащи или убиващи живот – лично, през медицината или колективно, през политиката, която е медицина на колективния ум или разум, по избор.

Ако отидете при лекар със своите болежки и той вместо да ви разпита за болките започне да ви гъделичка или да ви разказва вицове или истории от забележителния си живот на ловец на дребен пернат и непернат дивеч, певец, изпява ви любимата си (и единствена, която знае) ария или е събирач на седефени миди, вие ще повторите ли посещението при този доктор?

Ако отидете при друг лекар, и въпреки болката по лицето ви, той пожелае да ви каже, че много скоро чудотворно вие ще се изцелите, просто вярвайки му и защото на него му плащали да ви лекува, а май накрая се оказва, че той живее добре от вашата постоянна и развиваща напред диагноза, вие вероятно ще повторите посещението, защото този лекар е сладкодумник, омайник на светлите картини в бъдеще време.

И ако тези лекари са политици, а ние вечно болни, това което се случва с нас дали не е сън, в който медицината е все повече близка до професията на гледачките и баячките, леещите куршуми, а политиците са все повече гурута, властващи над времето в племето на наивните, нечули за цивилизация, конкуренция, състезания и най-прости избори на простото добро, което ние сме забравили, че освен в битовото е валидно и за общото, колективното?

Комунизмът забраняваше религията, пост-комунизмът даде “свободно”, запали тонове свещи при тържествени освещавания на офиси, мостове и пътища, но се оказва, че ние живеем в свят на вярващи в социални магии, в приказки, звучащи красиво с света на думите и намеренията, и провалящи се гръмко – при експлотацията на идеите.

Вярата в утрето, едничкият смисъл на живота, се е превърнала в неразпозната от публичността религия, в която красивите думи са заместили действието, правилата са сведени до законите на природата, а сложните връзки между фактите са заместени от представа за света, която кореспондира на представите на хората, когато земята е била плоска и център на вселената. Науката крие своите научни резултати, засекретявайки трудовете на “успелите”, а по-оправните, успелите за средата, работят на ишлеме за чужди университети или фирми, оживявайки в ролята на подизпълнители трета ръка.

И където да се обърнеш, извън новините, всичко е просто и разбрано от всички, но всички са безсилни да се повдигнат на пръсти. В такъв прост свят, ние сме деца, а разказвачите на приказки са вечно прави.

Лекарите лекуват болежките с приказки, политиците лекуват бъдещето с минало и страхове от промяна, а децата-възрастни или възрастните деца тихо присядат и се вдетиняват, заживявайки в света на самодивите, караконджулите и кукерите, които от фоклор са станали живи. А непорасналите, ние, сме спасявани, от разказвачи на вицове-приказки или приказни вицове за светло бъдеще, вярвайки в неволята, която нямала телефонен номер.

А всички тези, които не искат да живеят в този свят, населен от принудени и доброволно избрали да са наивници, е напускан постоянно от всеки прозрял убийствената му простота, за да търсят сложния и успяващ друг свят, където нищо не е сложно, но странно е неплоско от пръв поглед.

Колко дълго ще го има тоя свят на непораснали? Детска планета няма, това е сигурно.

В такъв прост свят, ние сме деца, а разказвачите на приказки са вечно прави.

Искам

 

 

 

Искам да бъда Бил Гейтс, без да нося един бит отговорност. Искам славата на Стив Джобс и златната му ябълка, но да бъда жив, похапвайки си сланинка на миндера, под звуците на гайда, леко джазирана, без да имам умисъл, че Ал Джазира е в сметката.

Искам да бъда Джон Ленин, без да съм водил Бийтълс или написал нота. Искам са бъда Американец и живеещ си тук, на село.

Искам да бъда и едновременно – и Ким Ир Сен, и Ленин, и Рейгън и Тачър – и всички да падат възнак кат ме видят, а аз да не съм водил битки, но пък гърдите ми да тежат от медали и ордени. А тези дето не падат под тежестта на моята аура, да бъдат подсещани от многото мои следовници, като в историята на пастора Муун, и пак да падат.

Искам след мен да има пътеки от мемориални дъски, описващи хероизма на безсмъртната ми мисъл и великото ми тяло на атлант със хилави мускули. Стоун Хендж камъни да обримчват планетата, изцяло покрити с моя образ и кодираната в него вселенска мисъл.

Искам Родината да процъфтява, без да си мръднем пръста, особено моя, най-хубавия – така било в Рая.

Искам родината да бъде земен рай, не само в химна.

Искам годините в егенето да бъдат по-младежки. Искам да получа надежди на заем или на лизинг с ниска лихва. Искам вярата да може да се налива като ракията в чашата – колкото поеме, и после пак.

Искам си комунизма, който тази грешка, днешния “капитализъм” ми открадна.

Искам да имам моя машина на времето, с която да върна на земята само най-приятните ми герои от миналото. Искам да има само хора, които ме мислят за най-умния и най-хубавия, обиращ овациите от всичките мисс и мистър състезания, както ми казваше мама.

Искам да имам моя партия, почти религия, покриваща всички идеологически меридиани и паралели. Искам да бъда и консерватор, и ляв, и десен, и либерал, и анархист, искам да ме обичат всички – да няма празно поленце за моите овчици по тучните пасища на идеологиите.

Искам ценностите да се мерят само в карати или унции.

Искам да няма време. Искам да бъда Бог, факт, който зная само аз. Засега.

Искам – това значи съществувам и ме забелязват онези, другите, тея под амвона ми на единствен.

Из рецептурника за гурме публичност

 

 

 

Или как се доомесват объркани мисли
(рецептурник за гурме публичност)

1. Сложи верни тези в объркана мисъл.
2. Сложи верни мисли в неверен приносител.
3. Кажи истините в най-неподходящия момент.
4. Сложи лъжи в устата на уж праведен любител на истината.
5. Сложи в едно изречение две, взаимно отричащи се тези и остави многоточие в изречението….
6. Наречи черното – бяло, а бялото – черно, после се усмихни много значително.
7. Покани двама “автентични” носители на “техните си тези” и ги остави да се надвикат – който квото разбрал, ако е схванал, че имало уж разговор.
8. Сложи благи думи в устата на биткаждия с гаменски профил – хуманизирай лошото за миг, разколебай мненията.
9. Повтори хиляда пъти – “всички са маскари”
10. Пусни ангелско интервю с дявол.
11. Пусни дяволско интервю с ангел.
12. Пусни хиляда профанизиращи разговора покрай професионалното и задълбоченото.
13. Издигни в култ посредственото, сложи му светещи очи да светят и в мрака на незнанието.
14. Говори, говори, говори – и открадни времето на другите. Обещавайки на всеки пет минути, “сега завършвам малко проточилото се мое изявление”.
15. Усмихвай се (не)ехидно, говорейки ехидно и сложно.
16. Бъди великодушен към умните и не го крий, покажи им го.
17. Покани на дискусия най-неподготвения приносител на тезата.
18. Сложи думите на похвала за умния/честния в устата на глупавия/лъжливия, окепази го
19. Удави доброто в невидимост, издигни лошото или копието в ранг на успех.
20. Покани най-посредствения и го легитимирай. После повтори – ще се издигне в очите на драгите зрители.

21. списъкът е безкраен

To be continued, personally