Времето на неанонимните

 

 

 

Колко ли хора си задават простия въпрос – как ще четат документите – снимките, текстовете, постовете нашите наследници? С вероятния, следващ въпрос – какво биха си мислили за нас те? Следва уточнението – ако това ни е важно, разбира се.

Винаги идва времето, когато ние не можем да редактираме делата си. И докато си мислим, че времето е наше, усещаме се силни, властни, умни и големи, при днешната шеметна история и истинска епоха на промени – властта над фактите става все по-илюзорна и все по-временна.

И все по мигновена. Ние живеем днес, сега, в момента, в който дишаме и работим, но помнейки, разбирайки, че всяка наша стъпка или дело, привидно малко или незримо, е тухличката в живота ни. Част от оная къща, която строим осъзнато или не от деня, когато сме изплакали за първи път или просто поели въздух, получили незримото наследство по генотипа и част от една щафета – щафетата на живота.

И простичките човешки срам, свян, неудобство, не казвам по-големите и разкъсващи чувства, които задават големите въпроси за смисъла на живота и за смисъла на “телата” ни във веригата на човешката, нашата цивилизация, продължават да стават все по-важни.

Светът на анонимността свършва – с всичките свои удобства и неудобства. И ако някой си мисли, че ние покрай шесте милиарда жители на земята днес сме все по-невидими, греши.

Отговорността на всяка наша, уж малка и невидима стъпка, все повече тежи и обратното – дава шансове на онези, които носят и разбират нашето време.

Времето на неанонимните, умните, променящите се постоянно – учещи, четящи, живеещи през живота на другите, разбиращи и личната, растяща тежест от отговорност – пред себе си и делата си. И най-вече – честни.

На тая земя ние сме по един единствен повод – да си помогнем да порастнат душите ни.

Всяка друга сметка, представа или модел на света ще опровергае илюзията, че светът е същият, както вчера.

Очила

 

 

 

В “Метро” продават очила за политици в кризисни времена. Очилата са без диоптри, легендирани са като слъчеви, но са с елегантни пластмасови, изцяло бели, прозрачни, “диоптрални” стъкла. От една камера разстояние не става ясно за лекотата на носенето им.

Стават и са селфи, и за международна конференция, да добавя.

Подозирам, че “Метро” ще предлага и промоционално, “Сертификати за тонаж на прочетени книги”.

По моему, това било прекрасна промоция по многото “политически седенки” по терена у нас. Възможните списъци на преметнатите книги могат да бъдат и “кустомизирани” (за политиците, пояснение – адаптирани) към специфичните биографични способности, описани в километричните “политически” автобиографии.

За съжаление или за радост, Паулу Куелю се оказва незаобиколим автор във всички списъци.

Пазарът следва тенденциите. Икономиката му е майката.

Мечтая

 

 

 

Мечтая за деня, в който Българската държава най-накрая реши, че на България й е нужен още един празничен ден, но не на друго – а на духа ни и вярата в доброто бъдеще, по пътеката му към знанието, другаруващо весело с вечното човешко любопитство.

Празник, искрено Български, дълбоко местен, и свързан с вярата, че промяната е истинската будност!

Един ден, в който Българите, пожелали да се сетят за корените ни и основанията днес да ни има като народ, са празнично и честно, непредвзето усмихнати.

Да се сетят за онези, които са сторили своите неосъзнати тогава, делнични дела, разбирани от нас, техните наследници като чудеса и истински примери на човешка воля и обич към България и езика ни.

Мечтая за министър-поет или белетрист – каквито е имало в едни други исторически и нелесни времена в нашата история. Мечтая за хора, които си връщат медалите и ордените когато суетата пожелае да ги окичи с пустотата си.

Мечтая за това в телевизора и по сайтовете да виждам млади лица, на хора градящи, а не днешните опърпани опълченци на миналото.

Мечтая за хора, които когато пишат и са четени – техните думи да са много, много прости, ясно будни.

Мечтая за това лицето на Българския дух да е младо, а не днешното – прашно и посипано с бръчките на компромисите и сделките.

Мечтая най-накрая богатите да бъдат истински българи, а не кукли на червени или други конци. Искрено даващи част от спечеленото за да помагат младите будни около тях.

Мечтая за една будна, проста и успяваща Европейска България!

В тая България Денят на будителите ще е истински празник.

Края на (келе)пира

 

 

 

Вчера се завършиха първите безмесни избори. Изборите, на които победителите бяха видимо нещастливи вегетарианци по неволя. Лицата бяха тъжни, думите ритуални. Голямата загуба бе на БСП, партията, чиято възраст все повече няма значение.

БКП си тръгва 26 години от живота ни, тихо преливайки през всичките години кръв по ново заченатите ин вътре нея партии.

Днес, логично, кръводаряването е на финала. Кръв няма по вените на столетницата. И кърма няма, гърдите са изпостеляли. Всеки е взел своето от желания от всички разпад на партията-майка-кърмилница. Едни – история, други – слава, осребрена, трети – просто нямат избор и стискат гащите. Четвърти гузно мълчат, стискайки остатъците от “дареното” им.

Наивните, честните, непрактичните, идеалистите просто измират.

Най-естественото убеждение на жителите на една бедна, небогата територия – лявото, социалното е полу-живо, главно театрално живо. Да си ляв е срамно.

Равносметката – една издухана държава, изгонила по другите земи близо два милиона свои граждани, разрушена икономика, липса на елементарна перспектива за бъдещето и разбира се, рояка от децата на лейтенант Шмид, вече лидери по партиите.

Лидерство, визия – не! Телевизия – от сутрин до вечер.

Столовете със златното покритие са проверени и отворени. Столовете се оказаха китайски, сив внос – по 5$ парчето.

Пирът свършва. И келепирът, тоже.

Залата опустява.

Румънското “откритие”

 

 

 

Преди да помислим за румънското откритие, че на Румъния са й нужни технократи, нека си спомним за Бългаския опит от така известните и запечатани с публично мълчание Български протести от недалечното (всъщност) минало.

Спомнете си българските протести от средата на 2013, в епизодите, преди да бъдат опитомени, а не много по-късно – обладани. Тогава тук бе същото като в Румъния сега. Българите бяхме първи, но това “не” бе видяно и “не” е виждано и днес от публичността.

Ако направите един незадълбочен анализ на опорните точки на “жълтите” “Български” медии в онези ранни епизоди на Българския протест – вие ще откриете, че ударите на платената вълна (помия) бяха насочени именно към “младите, образованите, независимите”.

В процеса на развитие на медийната кампания, всъщност пропагандна война с тези независими в мислите хора и свободни граждани, бяха добавени нови щрихи, работещи в високоточно оръжие по разделението и обругаването на всички опасни един по един. Като орехи в станиол в стрелбището на панаир.

Резултатът тук е видим. Румъния продължава щафетата, защото времето, в което живеем с румънците е едно и също. Лошото на цялата история е, че Румъния е на една река разстояние и е в нашия часови пояс.

Нов електорат няма – има колективно осъзнаване за ново време на така известните обругани от медиите в България граждани, които мислят извън примитивното партийно, което е очевидно еднакво с Румънското. За близо 26 години, партийното по нашите земи не спира да възпроизвежда комунистическите рефлекси на единоначалие, граничещо с фюрерство под една или друга мека форма.

Традицията повелява, а ние я следваме покорно. Поливани богато от медийната роса на подмяната на реалносдтта с митове, легенди и подвеждащи представи. Дълбоко “научни”, но неработещи видимо днес. За шамани бяха наети и са практикуващи приспиването всички възможни и подръчни персонажи – от “ляво”, “дясно” и “център”.

Появява се така дълго гонената, буквално требена нова средна градска (засега) класа от хора, които имат достъп до технологиите, владеят езици и са ходили по света. Местните медии не са им източникът на мнения и новини, и които – за съжаление, не си продават гласовете, а са производители и собственици на мнение и позиция. Хора мислещи не през идеологии, мантри и внушавани им емоции, а през простите свои интереси, разбирани като част от интересите на обществото.

Хора, чийто свят е голям и е конструиран през перспективи, зависещи от тяхното можене, изцяло заслуга на техните лични амбиции, цели и знания.

Именно прагматизмът, който е нелегален за публичността в България и Румъния, е този които кара румънските протестиращи да търсят технократи, мислещи в съвременни категории прагматици. Нормалният, успелият свят не е спирал да търси и да намира успехът като споделен, общ. Успех, в който няма губеща страна.

Всъщност гражданите на света, живеещи в Румъния, си искат държавата от миналото, което я владее днес.

България е като Румъния, не се съмнявам. Никога миналото не е побеждавало дълго бъдещето.

Срещата с диагнозата

 

 

 

Всеки опит да живеем само в света на своите представи за себе си е клопка. При това много лична. Вероятно психиатрите имат на разположение много примери и доста диагнози, описващи всяко разцепване на връзката на личността и реалността.

На никой разумен и рационален не му пука какво някой е решил да тръби за себе си и за моженето си, което никой не е видял – освен обичащата детето си майка или обичащите всеки началник, подчинени и гладни едновременно.

Ако решиш да разказваш за себе си онова, което ти дава “сили” да напишеш “километричната си автобиография” (цитирам медия) – резултатът е предсказуем.

При възпитана аудитория – сдържани или отсъстващи усмивки, при невъзпитана или при емоционална и гореща – дюдюкане или освиркване. И ако тоя номер минава тук – по света хората просто те слагат в списъкът, за който не знаят, че тук той има име “Андрешко”.

Андрешко, тарикатът и крадец на време никой не го търси пак. Остава онази прословута “Западна” усмивка защото са длъжнни да те канят, но зад тая усмивка има само презрение и много контекст, който местната селекция не схваща. С едно селфи с големеца, чужденеца дето се е усмихнат решаваме “проблема” и продължаваме напред – за там за където сме тръгнали колективно.

Култът към безличността

 

 

 

От комунизма ни остана инерцията в мислите, че личността решава всичко. Не съм социолог за да коментирам в дълбочина образа и характеристиките на българския пост-комунистически жител, вероятно и гражданин. Но зная и виждам, че за годините след падането на Берлинската стена – масовото съзнание на Българина продължава да носи тежките следи на онази система, управлявала през насилие и страх. Игрите със сантиментите, така присъщи нам, хората, не спират да ни напомнят за факта, дори през невинните комерсиални реклами в говорещите кутии у дома и по улиците.

Нямаме право и не можем да виним хората за тази консервативност. Човешката психика е една и съща навсякъде. Промяната не става никога бързо именно защото в нас са живи нашите инстинкти. Инстинктите заради които днес има човешко поселение на земята. Трайна промяна може да има само ако има дълга, честна подкрепяща обич и примери на лидери, грамотни, знаещи целта, към която вървят всички.

Но да се върнем към нашата реалност. Култът към партийните лидери изчезна, бе отречен, всички сме до един сторонници (русизъм, съзнателно) на една демокрация, в която всичко около нас декоративно ни напомня онова, което е оригиналът на запад, но до тук.

България продължава да живее в странна смесица на посткомунистически сън, следреволюционна дрямка и някаква гражданска будност, чийто микс продължава да ражда култ към безличности.

Ние продължаваме да търсим спасители, вече в разпокъсаните си групи по маршрута на маратона на живота – скоро ще започнем двадесет и седмата година от дрейфа на кораба ни, напомнящ все повече галера или голяма еднодръвка.

И ако при комунизма имаше яснота кой е шефът на държавата и машината й, произвеждаща през страх и насилие привиден ред и покорство, днес, демокрацията в местната й версия произвежда десетки култове, дори култчета към личности, които са безличности, успели да овладеят някой от многото поточета на влияние, тоест пари, средства, които скрито или явно произвеждат племенно, островитянско мислене и колективно поведение на спасяващи се на групички.

Неразбралата се в “досадните” си правила местна демокрация продължава да се самоубива. И тъй като телата остаряват, а “старата”, умела класа си отива от живота, на повърхността излуват все повече безлики персонажи, успяли да се адаптират в средата на играта без правила. Тела, родени в условия на делегирана “конкуренция”, каквото и да значи това, но поне се вижда все по-добре.

Ако направим опит да погледнем през раменете си и се опитаме да създадем някаква стройна картина в мислите си, разбира се доколкото можем – ние ще видим един непрекъснат, систематичен процес на разпади на колективната представа за общото. Яростно, инстинктивно бягство от комунизма и неговото насилие над човека, но и разпад на представата за общото ни бъдеще. Онова, което прави една група населяваща една територия в държава и народ.

И пак да си кажем – за тази трудна промяна на представите у нас, Българите, ние не трябва и не можем да виним хората. такива са всички жители на земята – и тук ние с нищо не сме изключителни или уникални. Човешката психика е доста консервативна и за да премести една своя представа или да промени моделите на мислене, през които тя схваща света са нужни години.

Но и примери и лидери. Никой и никога не е обвинявал Маугли, че е такъв, какъвто го знаем. Инстинктите не могат да бъдат “опитомявани”. Остават примерите и подкрепящата обич и доброта на тези, които водят процеса. И разбира се, колективната яснота за къде сме тръгнали заедно.

Умелото използване на болката и страховете от комунизма успя да превърне през клетъчно делене всяка по-голяма група в други, повечко и по-малки. Историята на СДС, повтаряна днес от БСП, разказва колко е просто разрушителното, колко е трудно да бъде овладяно внедреното, насадено и поникнало, та и вързало, отровно недоверие между хората. “Всички са маскари”, знаем си го добре.

За двадесет и седем години всички позитивни послания и техните носители и образи бяха окарикатурени. На драгите зрители бяха “анонсирани” стотици, вероятно хиляди ментета на хора, идеи, партии, колективни действия. Резултатът, колкото и да има съпротива на здравия разум, не закъсня (все пак само 27 години са минали) – днес никой не вярва на никой, да се говори за купени гласове е по-често от разговора за времето. Безчувствието, безразличието, нихилизмът са естествени и масови реакции и модели на мислене.

От терена на публичното са изгонени ествествените авторитети, защото естествеността на демокрацията тук я няма, и е царство на безличности. Състезание, конкуренция няма и не са нужни. Хора с километрични автобиографии заместват лицата на личностите по медиите. Автентичният успех и носителите му са нелегални.

Хоровото изкуство може и да е в криза, но хоровото политическо шествува.

Истинската демокрация по света е територия на състезание, конкуренция. Точно, както е състезание и конкуренция, и истинският пазар.

В условия на контролирана бедност – на Българския пазар властват ниските цени. Ниските цени не се постигат от личности, а от сиви персонажи, безлични личности. С ниски цени няма нужда да убеждаваш дълго клиента, там знанието, което се цени е на ниво – малки числа, ниски цени подвеждащи промоции. Ниските цени не раждат печалба, след ниските цени няма развитие. Постигнати през “всевъзможни” средства – ниските цени са пътя към стопанското самоубийство. Рано или късно и парите на капиталиста за работниците и служителите свършват, свършва и циркът на подобен, позволен, “капитализъм” и “предприемачество” с дълбоко местен вкус към странна за нормалния свят “предприемчивост”.

Същото, преведено на “политически език” се нарича популизъм – обещавай на воля, който повярвал повярвал, но поне е хубаво да го слушаш, едва ли ще го запомниш. Надлъгването в територията на всевъзможните обещания, силно очаквани и искани от масовата, култивирана вече, наивност. Това “политическо говорене” не иска личности. Иска само пари за политически “криейтив” – да надлъжеш колегите е станало изкуство. Популизмът иска безличности, хора не постигнали нищо в живота си през лични усилия и постоянно образование, полулизмът иска безличности. И ги получава – все по-богато и все по-сиви, мишо сиви.

Днешният наш култ към безличното, смехотворното за здравия разум не е просто епизод от живота ни.

Ние сме от доста години по пътя на разпада на професионалното. Професионалният анализ, сравнението с постиженията на другите народи не са ни нужни. И не защото не знаем за тях. Напротив – знаем. Но се страхуваме от личностите, които могат да спорят професионално. Там, на полето на знанието, нас ни няма. Колективно.

Нас ни плаши истината – за нас, за колективната ни безуспешност и за цената, която видимо за едни и невидимо за други не спираме да плащаме. Нас ни плашат все повече рационалността и прагматизма, (засега) скрито заплашващи днешната привидна наша идилия..

И колективно вървим към безличния и колективен крах. Обезличени, недовиждащи реалността, необичащи се, безлични и спасяващи се – все повече поединично.

А инак сме патриоти. Но това е друга тема.

(Хомео)патологична история

 

 

 

 

Десети ноември е днес. Преди двадесет и шест години комунистическата държава, водена от единствената Партия, Тя, (БЗНС бе просто бадж) реши да се самосвали от властта, за да мине в гражданска нелегалност и следвайки задачата за смяна, дошла от Москва.

Прото-майката на всички преминали през живота ни партии, родени в корема й, взе мерки и се сниши.

А комунизмът и носителите му се разтвориха като активните вещества в хомеопатията. И ни лекуват хомеопатично от промяната, за която масовата наивност ревеше и плачеше по митингите и искаше в искрените мисли и души на милиони Българи.

Продължавам да не забравям за онази чиста енергия и всеобщ ентусиазъм, който бяха обладани систематично през поредица от политически суплеси. Майсторите на фатките, (пре)облечени като демократи и в името на националното единство произвеждаха страхове на току що пожелалите свободата си тогава, а новородените граждани пиеха чашите на екс и на пълна вяра у новите светци на демокрацията. Отлюспвания, разделяния, магически трикове, използвали масовата неопитност доведоха до постепенното отпадане на енергията.

Единствената трайна цел, която бе преследвана и постигната, очевидно, бе натрупването на грамада от погнуса в мислите на всички, които бяха повярвали в промяната. Танцът две напред едно назад, без някой да помни точката на началото вихрено завъртя бъдещето в сенките на миналото. През прогресивни лица с все по-явно непрогресивно минало.

Активното вещество в рецептата бе объркано съзнателно и лечението е очевидно неуспешно за наивниците, пожелали да вярват в чистата воля и добрата енергия.

Дирижираните постоянни нервни конвулсии по тялото и в мозъка на обществото продължават да раждат подвеждащо нормалността усещане за несигурност, обърканост и постоянна трескавост. Целта да се открадне времето, а с него и възможността за промяна на системата радикално, бе постигната.

С фалшиви лекари и милосърдни сестри с пагони, опитомяващи тревогите на будните, днес България е дълбоко болна и все още се пита коя е диагнозата. Хомеопатията на пост-комунизма е път без изход. А ако има изход той е все по видимо летален. Знахарите с чинове успяха в планирания експеримент.

Двадесет и шест години България крачи по своя път, за който в книгите на евреите е описано, че Мойсей е употребил, водейки еврейския народ и обикалят 40 години из пустинята, докато намери Обетованата земя. В пустинята, на планината Синай, Моисей получава Десетте Божи заповеди, с които е сключен завет между евреите и Бога.

А ние продължаваме да търсим себе си – силата и вярата в себе си, в които се “скрила” е единствената истинска надежда.

Всяка следваща година може да се окаже четиридесетата. Светът не е същият и се променя, заедно с него и ние.

Делничността на днешния ден е истинската оценка на колективния срам и погнуса от този сякаш невидим юбилей.