Има дни, в които не ти се четат новините

 

 

 

Новината, че ние, хората, сме объркани, търсещи истината, но сме в клопката на емоционалните си нагласи, на неразбираните, но вкоренени, инертни представи за миналото, световните процеси и ставащото по около нас и в Европа, не е новина. Стара истина е, но все я научаваме. Може би това е нашата, човешка съдба – да учим трудно всичко и почти винаги да не го научаваме. И да преговаряме, грешейки. Пак.

В дни и седмици, вероятно месеци, след подобни разтърсващи събития, когато човешките мисли, като насилен мравуняк се връщат към инстинктите и устойчивите мантри, превърнали се в убеждения. Медиите тихо подхвълят сол в ранените и уплашени мисли на слушатели, зрители, читатели и човешката тревога за личното оцеляване или територия и объркаността се превръща в травматично лично, а всъщност колективно убеждение, че безсилието е успокояващо ни бъдеще.

В такива моменти, като днешния, освен жертвите, загиналите, най-голямата, милионна по брой, е жертвата, която идеята в мислите на милиони хора, че само диалога, търсенето на компромиса и съгласието могат да направят светът по-добър за всички.

Звучи наивно, но смъртта на истината, върви заедно със смъртта на мисълта за диалога и обратното – смъртта на диалога убива шансът истината да бъде възкресена и родена през диалог, а по късно и съгласие.

Въпросът с кой да говориш и да обсъждаш бъдещето отново ни докарва до въпроса за морала на всеки участващ. Моралът, и той, е въпрос на лични представи, родеещи се с егоизма и интереса. А потънем ли в историята, там съществуват само интерпретации, версии. Фактите са описани по удобен за статуквото и предисторията му начин.

И кръгът се затваря. Единствен привиден изход е смъртта на егоизма. Но пък той ни държи на земята, опазвайки ни.

Остава последната и май единствена възможност – да отстъпим от егоизма, за да има живот и за другите. И пак е наивно.

Но друг път няма – земята е една за всички и е само една.

Има дни, в които не ти се четат новините, но трябва да мислим за бъдещето, което, въпреки всичко, е общо.

Има дни, в които ти се плаче, че си жив, осъзнавайки размера на нашия, човешкия егоизъм, който убива живота. Но животът продължава, а живите вероятно отново учат трудно уроците от смъртта на тези дето ги няма.

Има дни, в които не ти се четат новините….

След атентатите

 

 

 

Дано усещането за вечност, опаковано като самоцелно животарство, толкова добре практикувано днес, се окаже напускащо ни и оставящо територия за по-големите неща, надхвърлящи нашите мащаби.

Дано се замислим за малките неща, които могат да помогнат на другите около нас, лишавайки се от нещо. Свободата е вътрешно състояние, а не демонстрации на привидни убеждения или шумни компенсации на вътрешни недостизи.

Дано спорът между енергията на притворността и силата на вътрешните, дълбоки убеждения, приключи по-скоро и ни завърне в територията на човешкото.

Дано празникът на безкрайните публични демонстрации на съпричастност с модерен хастар, видим от лицето на модерните дрехи от думи и действия, по-скоро приключи.

Дано осъзнаем, че вечните истини са вечни и днес, въпреки всеобщото публично убеждение за нетленост и безнаказаност.

Дано човекът разбере по масово какво е да си човек.

Дано се върнем в себе си и при себе си.

Само изкуството може

 

 

Само изкуството може да поеме и събере в себе си цялата любов на Българите към България.

Реалността се оказва по-естествена и все по-натурална. Ако всички песни, поеми и дитирамби можеха да се съберат и да се превърнат в реалност, около нас щеше да бъде като химна – замен рай. Но не би. Реалността е все по-малко поетична и може би е за добро.

Проблемът с това, че България може да бъде земен рай, остава. Една шепа народ, колкото част от един мегаполис, населява прекрасна земя, която може да ражда плодове и ражда хора като по всички успели страни. Същата земя, заради сятите раздори сред своите хора, гони добрите по чуждите земи, а ний, останалите тук, все сме жертви на другите, лошите.

И текстът на химна си остава блян, намиращ се на пет години дистанция от това да стане реалност. Инак сме патриоти, обичаме България, душа даваме за нея – една от многото явно, като животите на котките.

А душа на България не остана, но темата не е поетическа, а рационална.

Гузността да обичаш България искрено

 

 

 

Разговорът, който тече по българските медии за това има или няма хибридна война на Русия срещу България е един дълго и съзнателно отлаган публичен размисъл за това кои сме ние днес.

Този диалог на крещящи, разпенени руски поклонници и на другите, про-европейски ориентираните и поставени в ролята на гузни Българи е разговор за устойчивостта на нашия, Български национален цивилизационен избор.

Кресливостта на диалога, налаган от руските “почитатели” тук е по същество избор на времето, в което искаме да живеем заедно. Въпросът, изглеждащо опростен е: В кой век искаме да живеем? В XXI-ви или в XIX-ти или началото на XX-ти?

Историческият прозорец, когато доверието, създавано след 1991 бе взаимноизгодно, се затваря. България е в ситуация на първия си осъзнат, колективен избор – с бъдещето или с миналото? С прогреса, свободата, частната инициатива в условията на истинска конкуренция или в свят на делегирани богати и масова бедност.

Днешната Българска “терминологична драма” има или няма “хибридна война” срещу България е изпит на историческата ни грамотност и на искрения ни патриотизъм, далече от всякакво изпотено патриотарство.

Този разговор нямаше да бъде толкова “нервен”, пълен с историческа пяна ако в България имаше истинска средна класа и свободни медии. В условията на контролирана бедност и контролирани медии България е поставена до стената да вземе своя урок отново в условията на вихрено летяща история на света.

Въпросът защо днес България е тази, защо лидерството е разделено в оценките си за ставащото, защо рефлексите да се наведем, да се снишим и това да е автентично, приемливо публично поведение остават без ясен публичен отговор.

Вина за днешната Българска драма имат всички “десни”, които поемайки ролята на водещи, даващи пример с действия и политически жестове не спряха и не спират да произвеждат двусмислени послания за Българския избор към драгите зрители.

Дълбоките исторически, икономически и логично политически, резултати на Българската “толерантност” към Русия, натрупани в поне 150 години назад, днес се превръщат в сметката, която ние трябва да си дадем сами, радактирали текста й колективно в годините назад.

Използвайки захабените, но очевидни аргументи, ще повторя казаното от всички смислени – защо всички емигрират в “еврогейския свят”, а не тичат в Русия? Кому е чисто икономически изгодно да не си търси и намира късмета в по-хубавите земи, вместо да тича при “прогнилите” на запад?

Нима в епохата на рационалността хората са станали вкупом ирационални?

Колкото пъти прочета, че Жерар Депардьо или някой друг залязващ западен великан, звезда, поискал жителство в “рая”, веднага се сещам, че тези тези хора, разглезени от парите и от явно тръгналата си и бивша (вече) доходна слава, просто продават остатъците от образите си на пазара, където това е ценено. Миналото продава себе си на потребителите на минало и реминисценции.

Тъжното на днешната (и не само днешна) наша и световна реалност е, че двуличието, което е част от ставащото по света, си тръгва последно. А ако си тръгне – все нещо остава в човешката природа, която недоверчиво не приема видяното за чиста монета, и с право.

Способността да мислим е наша даденост, но все повече и наша първа задача. Без образование и без искрено лидерство, без ясни избори, ние ще продължим да се въртим в кръг, не искайки да погледнем и видим очевидното у успелите народи.

Образованието дава азбуката, кодовете, които ни позволяват в главите ни да влизат чужди мисли, тоест да тече процес на постоянен конфликт между традиционните ни престави и чуждите гледни точки към уж вижданото “еднакво”.

България е част от ЕС и е член на НАТО, но това не са билети за първия ред на световното представление или абонамент за роля на сцената. България и Българите се нуждаят от любов и от много, много образование. Единствените пари и средства, вложени и върнали се са парите, инвестирани в модерно образование. Всички успели държави и техните примери, истории го разказват и потърждават хилядократно. Дори ако не знаем тая световна очевидност – нека големците ни да попитат книгите, историите на успеха и днешните факти на успялите държави – без разлика религия, география и времето на старта на тяхното събуждане. Никога не е късно да бъде осъзнато. Но е все по-трудно да побеждаващ с неуки, евтини, объркани и оцеляващи тела, заменили духа с тялото.

Ако Българите не бяха в днешната си роля на ошашавени жертви, днес разговорът за картината в света и оценките ни щеше да бъде неимоверно по-лесен и по-кратък.

Хибридните думи заместиха смисъла на разума – днес плащаме цената за своята “неинформираност” и неграмотност, която става все повече буквална. И убиваща ни, пак буквално, и колективно, разбира се.

Сигурно чувате

 

 

 

Сигурно чувате в момента как се прощава есента с нас, предавайки щафетата на зимата? И как природата се готви за промяната.

Вятърът вие страховито в прозорците и вратите, като вълк в гората, чувстваш се малък, крехък, буквално прашинка под напора на вселенската сила.

Стихията отнася всичко слабо, неуспяло да пусне корени, размества като кибритени клечки всичко, което е леко и пожелало наивно да има само добро и весело време.

Това става и ще се случва в тези и следващите години в душите ни – прощаваме се с илюзиите. Уж нечувани, защото са невидими от сетивата – мислите ни вият като вълци, усещайки разлъката със света на мисловните конструкции.

Илюзионистите в нас си тръгват. Светът се променя, това всъщност е прекрасно за силните, истински вярващите, хората с воля, характер и цели.

Слабостта е усещане за самотност, което силните рядко изпитват.

Между есента и зимата, ние чуваме виещия вятър. Дано чуем и себе си сред тези звуци.

Най-силната дума е искам. А тя се заслужава с много вяра и отдаденост – тогава силата на вятъра и съпротивата нямат власт над нас. А искам се превежда с мога, защото силата е станала осъзната.

Есента се прощава с нас, на прага е зимата, а после е пролетта.

Цената

 

 

 

Да обичаш своята страна, която и да е тя, значи да работиш за нея всеки ден – анонимно, без очакване за акламации, плащайки своя дан и данъците си – таксата за това, че живееш на тази земя. И никога не забравяйки своя интерес като малка, невидима част от интересите на другите.

А ако си умен – ти имаш още по-голяма отговорност – пред себе си преди всичко, а после и пред другите. Умът е оръжие с двойна употреба – то може да пази, но може и да убива по-страшно от конвенционалното оръжие. Хладният ум убива душите, а телата остават да се учат, четейки над непонятните за неразбралите смисъла книги, житейски факти – в поредния изпит за порастване или предаване пред “реалностите”.

Лошият, самовлюбеният, егоистичничният интелект убива надежди, тоест бъдещето в ранимите и разколебаните души.

А ако си умен и образован, ти трябва да работиш за голямото, за бъдещето на другите, което никога не било друго освен повдигане на духа им, през примери на искреност и отдаденост.

Ние, уж умните, най-първи трябва да помним, че сме временни на тази земя, че тялото ни е само и единствено поселище, временно жителство на душата ни.

Най-истинските патриоти дори не осъзнават, че делата им имат и такова име. Те просто дават искрено. Те дори не знаят, че са наричани така от другите – те просто са хора, които дават. Останалото, онова, което масово виждаме е пропаганда и опиум от по-ново време – лъжлива реалност, пробутвана ни за факти.

Някога злото трябва да направи паметник на телевизора, днес радостта от това модерно средство за управление на семпли мисли е все още скрита. Има време.

Единствената обща надежда минава в това да забравим важността си, личната си значимост. Тая “драма” е вечната човешка дилема, която трудно решаваме и днес, лутайки се между лесния, “краткия” и “дългия”, “изморителен” успех и смисъла на думата победа.

Някои победи са най-големите загуби, но това никога не става ясно в момента на интервютата, хилядите лайкове на вдъхновените почитатели, които отиват след миг при следващия победител и неговите фойверки. После е късно – загубил си войната на цената на една победа в една битка.

Успех няма когато си сам.

Новината, която покълва в мислите

 

 

 

Не зная дали всички си даваме сметка за един “странен” факт. България, която винаги се е стремяла да живее нелегално, да се снишава, да бъде невидима, да се извинява или крие зад гърба на поредния бащица, да бъде с мушморошка външна политика, се оказа част от света. Изключвам шепата исторически епизоди, когато Българската национална и обединена воля е водела колективната ни съдба до буквалното възраждане на държавата и духа ни.

Учудващо, но факт. Все повече. Филмът за вечната наша жертвена трагичност и съдба на професионална жертва пада от екраните на нашите лични киносалони, в които прожекциите не спират поне 24 часа – дори когато сънуваме, ние гледаме филмите на своя живот и ставащото с нас и около нас, преработвано творчески – питайте психоаналитиците – те отговарят за сънищата.

Не зная дали тези мисли са добри или лоши за днешния наш, колективен прочит към настоящето и миналото, но тези думи са едно обещаващо основание и нов прочит на бъдещето за все повече будни и объркани, но търсещи отговорите хора тук – България не е анонимна и никога повече няма да бъде такава.

Краят на нашата анонимност, която бе доброволен избор, е все по-близо. В действителност новина няма – изкуството да се осмисля е нашата постоянна битка между утвърдените модели за света, крепящи ни живи, и срещата с “необяснимото”, непонятното в първия момент винаги.

Мислите абсорбират реалността тъй както есента готви семената за пролетта – с дъжд, сняг, със студени и топли сълзи. Бавно, отдалече, на порции, във верните пропорции и в името на вечния кръговрат на вечния живот, с другото свое, “забравено” име промяна.

Не е нужно да бъдеш пророк или тежък изследовател с мега титли зад или преди името си. Не е нужно да бъдеш тежък Учен. Да мислиш, да се съмняваш, да не се съгласяваш е наша, човешка даденост, дори призвание за всеки пожелал да ползва “правата” си. Просто трябва да мислиш – с какво вчерашния ни ден позволи да живеем днес именно така? Какво се случи на нашия “остров” та “идилията” ни си тръгва толкова бързо? Била ли е реалност тази идилия или истинскв виртуална, медийна “реалност”?

За справка – новините и “новините”, мненията и “анализите”, авторитетите и аФторитетите, бълващи “истини”. Обърканост, призиви, клетви, заплахи от тъмно и неясно бъдеще. Двусмисленост – до хлъзгавост. Няма “Пирогов” за счупени мисли. Има лични съдби – илюзии, грешки, размисъл и лекуване с въпроси и (евентуални) отговори.

Лошо бъдеще няма и никога не имало най-вече за умните, учените, съпричастните и най-вече мислещите рационално.

В категориите на процесите, явленията, причините, основанията, а не на ниво факти или нано-размишления, криещи мега-страховете от неразбираното – в условията на лисващо образование, налични зависимости и живот в митологии.

Искрено вярвам в написаното. Дано сме повече.

Войната на интерпретациите започна

 

 

 

Свалянето на руския бомбардировач, летял без подкрепа на други бойни самолети, от турски изтребител носи всички белези на най-сериозния предвоенен тест на света, случил се след края на Втората Световна Война. Карибската криза от 1962, почти забравена, днес изглежда като игра, не само защото ние сме живи свидетели на ставащото, а кризата е известна на мнозинството днешни жители на земята от книги или от прочетени статии.

Засега ние виждаме започналата гореща война на интерпретациите на случилото се в световните медии.

Светът продължава да живее в реалност, която справедливо започнахме да наричаме “Студен мир”, заменил още незабравената Студена война.

Да си неутрален, безразличен, дистанциран днес става все по-трудно.

Да не мислиш за причините, за историческите и натрупалите се като планини от обстоятелства за ставащото днес със света, е все по-трудно.

Да бъдеш излъган, подведен, подваластен на страховете и пропагандата им, става все по-лесно. Зная само, че в такива моменти, всички са жертви. Мними и истински. Обикновено най-ползваното от крещящите агитатори е чувството-съюзник (на крещящите) у зрителите, слушателите и читателите е най-човешкото ни качество – искреното наше съчувствие, което понякога е (и)рационално подменено с “подпомогнати” илюзии или визуализации на “истини”.

Да опазим мислите си от агресията на най-гласовитете, най-”обективните наблюдатели”, викащи силно точно сега в момента, когато хората формират представата си за станалото оттук нататък – друга задача ние нямаме. Тези мигове са осъзнато важни от всички гео-политически играчи – справка летящите към нас новини.

Всъщност това е нашето опазване от съзнателната, дирижирана медийно суматоха, стояща между разума и размисъла, между емоциите, пристрастията, прекодираните в убеждения нагласи и осмислянето, осъзнаването на всичко, което тича към сетивата и мислите ни сега.

Да издаваме присъди е най-нелепото сега, в първия момент след научаването на факта, водещ шлейф, дори порой от детайкли, интерпретации, истини и полу-истини.

“Присъдата” ни, дарена от Господ е да мислим, е доживотна. Мислим ли – ние сме живи – това го казал някой мъдър живял преди нас на земята. Същата земя, която днес пак се тресе от тътена на световните тектонични процеси, които ние трескаво абсорбираме през животите си и осъзнатостта си, все по-нужна ни…

Текстът бе публикуван първо във факел.бг: http://www.fakel.bg/index.php?t=4880

 

Култът към живота

 

 

 

Опитът на Израел на живот на цяла държава в условия на постоянна война, явно ще се превръща и в Европейска и световна реалност. Все по-очевидно е, че дефинициите за мир и война ще се пренаписват от света.

До завръщането ни до света, в който си мислехме, че живеем наистина, пред всички нас има път, много дълъг път. Път на осъзнаване на реалността и лишаване от много илюзии, наричани днес факти.

Всяка религия или идеология, тълкувани крайно, самоцелно, доктринерски накрая стигат до фанатизма и отричането на хуманността като единствен смисъл на живота. Култът към живота трябва да бъде единственият култ, живеещ на земята.

Демистификацията на виртуалното, измисленото, пожеланото да бъде видяно като материално и очевидно е онова разстояние, което ние ще трябва изминем “назад”, връщайки се към себе си.

Усещането за мир, щастие и успехи ще си променят образите в мислите и представите на милиарди жители на земята.

Настъпва едно истинско, дълбоко и колективно завръщане към стойностите, забравени в досегашния карнавал и разгул.

Думичката съпричастие, думата солидарност ще напуснат пролетарските си тълкувания или интерпретации и ще ни върнат в себе си, през мислите за ценностите, които са позволили човешката цивилизация да има и днес.

Няма война, която да оправдава себе си, но и няма смисъл от съгласие, което да се крепи на компромис между доброто и злото, прикривано с мълчание. Светът трябва да опази себе си, успявайки да раздели сивото, безличното и нюансите му на ясните черно и бяло, опазвайки разума си.

Навикът да се живее с хиляди нюанси на сивото ни убива. И това е все по-видно от все повече хора на земята.

Все повече разбираме, че светът не е същият, а думите, описващи тази промяна са не прости думи, а очевидна реалност за зрящите и чувствуващите, но непременно и мислещи хора.

LikeComment

Въпроси

 

 

 

Кой или кои по-точно, имат интерес атаката към Франция да се случи по този кървав, жесток и показващ уязвимостта на страната, родила Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година?

Кой има интерес от слабостта на Франция точно?

Кои имат интерес това да се случи точно сега – когато цивилизованият свят е необявена война с тероризма?

Кои нямат и кои имат интерес цивилизования запад да живее в ужас и да търси мерки за сигурност, напомнящи диктаторските средства за управление на страните?

Кои иска драмите на запада в 21-ви век, започнали на 11 септемви 2001 в САЩ, да са безкрайни?

Кои иска насилствено да обедини всички жертви и “жертви”?

Кои мразят толкова живота и обичат смъртта? Но не своята, а чуждата и се радват на нещастието на успялите да уредят живота на обществата си през средствата на съвременната цивилизация и през правата на хората, описвани най-общо като правилата на демокрацията?

Кои искат силната ръка да бъде ръката на всяка власт та да няма примери на демокрация и свобода?

Кой иска Европа да я няма във формата на днешния ЕС, мъчително търсещ отговорите от бежанската криза и формулите на своето общо бъдеще?

Рано е да дадем отговорите на многото въпроси, които си задават всички честни искрени, образовани и грамотни хора по земята, но светът няма да е същият след нощта на 14 ноември 2015.

Дипломатичността и разумът не променят единствената, висшата цел на всяка държава и хуманността въобще – човешкият живот има най-голяма ценност за цивилизованите нации и не струва цент/копейка/стотинка за диващината и нецивилизоваността.